— Не знам ти какво мислиш — продължи Хари, — но денят беше изтощителен, а ти не си яла. Запазил съм маса в едно малко ресторантче. Храната е хубава и никой няма да ни безпокои.
Тя се обърна и го погледна. В сивите му очи се четеше нещо, което не беше свикнала да вижда. В тях имаше нежност, съчувствие, загриженост. Но и нещо по-дълбоко.
— Какво ли щях да правя без теб? — промърмори тя.
Той взе ръката й, изправи я на крака, прегърна я и те напуснаха затъмненото помещение.
— Надявам се никога да не ми се наложи да отговарям на този въпрос.
Хари се беше обадил предварително на собственика на ресторанта, за да им запази най-закътаната маса и да го предупреди да не споменава предаването. Искането му беше уважено.
Помещението имаше нисък таван и беше подредено във френски провинциален стил. Масите бяха застлани с прости покривки, с цвят на стара теракота. В морскосини вазички бяха натопени бели маргаритки. На масата имаше панерче с пресен хляб, отвориха им бутилка бордо.
Собственикът, господин Мишел, взе бързо поръчката от Хари. Наля им вино и ги остави сами.
Мал си мислеше, че тук е толкова спокойно, толкова нормално и контрастът с преживяното преди това беше направо шокираш.
Беше късно и само още няколко клиенти се хранеха край тях. Малките лампи по масите образуваха езерца от светлина и те имаха чувството, че са съвсем сами. Мал отпи от виното и се усмихна на Хари.
— Виното е като кадифе — каза тя.
Той кимна.
— През някои години си е просто обикновен стар велур, но това е добро.
Тя усети, че напрежението започва да изчезва. Вече не чувстваше крайниците си като от олово, мускулите на врата й започнаха да се отпускат. Облегна се назад. Каза си, че всичко вече е приключило.
Мълчанието помежду им беше приятно, нямаха нужда да запълват празнини с думи. Просто отпиваха от виното си, разменяха по някоя забележка и се усмихваха един на друг.
Когато господин Мишел поднесе храната, Мал опита от всичко, яде малко, докато отпиваше от виното си, и постепенно се отпусна. По-късно Хари плати и я откара у дома.
Когато пристигнаха в жилището й, влязоха прегърнати. Мал се отпусна на леглото. Изтощението я завладяваше и тя едва успяваше да държи очите си отворени. Мал легна, а Хари събу черните й обувки, разкопча черната рокля. Повдигна Мал и измъкна роклята. После свали чорапогащите й.
Мал размърда с облекчение пръстите на босите си крака. Беше отпусната като кукла, докато Хари разкопчаваше сутиена й. После той я намести в леглото, сложи възглавница под уморената й глава и я зави с хладните памучни чаршафи.
Тя усещаше, че сънят я завладява, че потъва в него. Голямото легло сякаш я обгръщаше. После Хари легна до нея. Топлото му тяло беше като котва сред този объркан свят.
Тя не усети нищо повече до сутринта.
Събуди се от аромат на люляци и от слънчева светлина, проникваща през прозорците. Времето беше дъждовно и хладно от толкова отдавна, че това й се стори като добър знак.
Хари си пееше нещо в кухнята. Присъствието на мъж, на когото тя държеше, превръщаше самотното й жилище в дом.
Тя изчисти грима от лицето си, взе си душ набързо, среса косата си и облече дълъг, бял халат.
Хари беше в кухнята и я очакваше, скръстил ръце, подпрян на стената. Косата му все още беше мокра от душа. За първи път беше изрядно сресана. Носеше снощните елегантни ленени панталони и синята риза, но без вратовръзката.
Тя застана в коридора и двамата се вгледаха един в друг. Хари си помисли, че Мал изглежда чиста и с розови бузи като ученичка, а той й изглеждаше силен, красив и безстрашен като рицаря Смелото сърце.
— Благодаря ти за снощи — каза тя, необичайно срамежлива.
— За мен беше удоволствие, Малъри.
— Искам да кажа, благодаря ти за всичко. Вечерята беше чудесна. Благодаря ти, че ме доведе у дома и ме сложи да спя. И остана с мен.
— Не ти ли казах, че съм добре възпитано момче? Винаги изпращам жените, с които излизам, до дома им. — Той й се усмихна и тя се засмя в отговор.
— Надявам се, че не оставаш с всички тях — уточни тя, усетила внезапно ревност.
— Не с всички. Всъщност само с теб, Малоун. — Той разтвори ръце и тя се сви в прегръдките му. И въобще не й се искаше да помръдне.
— Телефонът се скъса да звъни — информира я.
Тя повдигна глава изненадано.
— Не съм го чула.
— Защото намалих звука. Сигурно имаш цяла дузина съобщения на секретаря, а е едва седем и трийсет.
— Ами ти?
— Обадих се да проверя. След предаването линиите са претоварени. Стотици хора смятат, че може да са го видели. Всяко обаждане, с изключение на откачените, ще бъде внимателно проверено. Всички те са записани на касета.