Два еднакви бежови мопса с черни нослета дотичаха с ококорени от радост очи при вида на Скуийз. Те заподскачаха около него, но той седна на задните си крака с вид на краска особа на посещение и само от време на време благоволяваше да ги погледне.
— Виж ги само тези глупавички същества — възкликна Мифи раздразнено. — Човек би си помислил, че досега са се научили, че Скуийз не се занимава с миниатюрни кучета не ги забелязва дори. Но те пак се натискат, умиращи за внимание. — Тя се разсмя. — Понякога наистина ги разбирам как се чувстват.
Тя поведе Мал през елегантното преддверие, по витата стълба към моята малка всекидневна, както я наричаше.
— По-уютна е от голямата всекидневна долу — обясни, докато въвеждаше Мал в прекрасната стая на втория етаж с високите прозорци и изящните железни балкони, които Мал беше видяла отвън.
Стаята беше обзаведена в нюанси на любимото на Мифи жълто. Стените бяха в светложълто, с изящни бели корнизи, които приличаха на украса върху торта. Тъмнозлатисти завеси се спускаха до пода. Светлозеленият килим беше напръскан с миниатюрни цветчета. Диваните и креслата бяха тапицирани в тютюнево и зелено. Антиките бяха зашеметяващи, изключително скъпи и идеално поддържани. Изящната рамка на помътнялото старо огледало, което висеше над мраморната камина, беше резбована през седемнайсети век в Англия. По стените имаше все портрети на жени, датиращи отпреди сто години.
Мифи й махна с ръка да седне. Върху един поднос бяха подредени сребърен чайник, хубави порцеланови чаши на цветчета и различни сладкиши с плодове. Върху един плот от палисандрово дърво, резбован през осемнайсети век, чакаше втори поднос — с чаши и кристален съд за лед.
— Е, Малоун, чай или джин?
Мифи я погледна с очакване.
Мал избра чай с лимон. Скуийз седна до нея, а от двете му страни застана по един малък, душещ мопс.
— Като аптекарски шишета, нали? — каза Мифи и поклати развеселено глава.
Мал се загледа в портретите по стената. А Мифи се загледа с интерес в нея. Смяташе, че Мал е чудесна, а след като гледа предаването й, беше сигурна, че Джак Джордан е прав. Хари щеше да е луд, ако я остави да му се изплъзне. Мал беше вложила сърцето си в своята работа. Сигурно не й е било лесно да направи подобно предаване, да се рови в ужасните подробности на убийствата и в същото време да запази непокътнато достойнството на жертвите и на техните семейства. Но Хари беше я предупредил да не говори за това и тя щеше да се опита да не го направи.
— Това са все портрети на жени от семейство Пийскът — обясни тя на Мал. — Тази къща е на Пийскът, не на Джордан, като дома на Хари на площад „Луисбърг“. Моята прапрабаба всъщност е била родена в спалнята, която аз използвам сега. Все пак всички след нея са проявили добрия разум да намерят по-хигиенична обстановка, в която да раждат. Портретът на Тисо, вляво, е на прабаба Хана Летиша Пийскът, рисуван по време на медения й месец в Париж. Направили са голямо презокеанско пътешествие тя и прадядо ми Пийскът. Била е толкова хубава, не мислиш ли? Доживя до сто и две години. Гените на Пийскът си ги бива — добави тя одобрително. — А тази тук е баба ми Фелиша Алис Пийскът. Горката жена, потънала е с „Титаник“. Пътувала е сама, малко тайнствено. Никога не се говореше за това, но се носеше слух, че е избягала с приятел на семейството, който също бил на борда, също пътуващ тайнствено сам. Толкова романтично, не мислиш ли? А този портрет на Джон Уорд е на собствената ми скъпа майка. Видът й е царствен, но, разбира се, и много привлекателен, а не надут. Притежавала е огромно очарование. Казваха, че Мариета Пийскът е била най-очарователната жена, която човек би си пожелал да срещне. — Мифи въздъхна със съжаление. — Почина много млада, когато бях момиче. Произшествие при лов. Настоявала да язди на лов с фоксери. Просто не искала да признае, че не я бива в ездата. Баща ми казваше, че гордостта й била преди всичко. Но всички я обичахме тогава, а аз я обичам и сега.
Мифи си пое дъх, отпи от чая си и се усмихна на Мал. — Е, това е кратката история на Пийскът, поне за последните поколения. След тях идвам аз, разбира се.
Мал беше възхитена.
— Колко е прекрасно да знаеш всичко за семейството си. Аз никога не съм виждала родителите на моите родители даже не съм знаела дали ги има. Едва познавах баща си. А колкото до майка ми… и нейното семейство беше нещо загадъчно. Никога не ми говореше за тях. Страхувам се, че семейство Малоун няма такова наследство като Пийскът и Джордан — добави тя със съжаление.
— Сега наследството не означава много.