— Това е мобилен телефон — поясни Росети. — Проучихме номера. На името на една компания е, „Анатомия на Грей“, в Южен Бостън. Бедата е там, че такава компания няма. А адресът е на пощенска кутия, изоставена преди около седмица. Но го проследихме до един блок наблизо.
Хари се замисли.
— „Анатомия на Грей“ не е ли нещо като Библия сред медицинските учебници. Мислиш ли, че тук може да има нещо?
Росети сви рамене.
— Пуснах записа на патолога. Той каза, че медицинските термини са точни, но онова, което се говори за телата, не е. Каза ми, че това вероятно е някой аматьор, за когото медицинските инструменти и термини са нещо като фетиш. На някои хора им има нещо такова, обясни той. Обличат бели престилки и се преструват на лекари. Дори има случаи, когато са отивали в болници и са лекували пациенти. И никой не е усетил разликата… преди да ги хванат.
Росети пусна кормилото и небрежно заоправя вратовръзката си в огледалото. Хари му хвърли един поглед и той се разсмя.
— Шофирането ми не те притеснява, нали, Професоре?
— Защо пък не?
— Ами, с мен си в безопасност. А и с тези заподозрени, защото не бих заложил сериозно на никой от двамата.
Хари си помисли със съжаление за прекъснатия спокоен съботен следобед с Мал. Надяваше се да успее да се върне навреме за вечеря. Чудеше се какво ли прави тя сега.
По-късно следобед Мал си направи чаша чай. Седна на зеленото ракитово канапе на верандата и се загледа над моравата към засенчения от върбите поток. Скуийз я побутна за рамото за бисквитка и тя отстъпи, защото и той, като собственика си, беше прекалено очарователен и човек не можеше да му устои. После погледна как слънцето залязва бавно сред оранжево сияние, докато най-накрая по потъмняващото небе остана само слаба зеленикава светлина, която да напомня, че утре то ще се завърне отново.
Тя взе чашата си, извика Скуийз и влезе в къщата. Светна лампите и се замисли дали да запали огъня, но реши, че е прекалено топло. Все пак не искаше да включва климатика, защото ветрецът, който подухваше през отворените прозорци, беше толкова приятен.
Качи се горе, взе си душ и се преоблече в дълга тъмнозелена пола и светлобежова копринена риза. Сложи си малко спирала и червило, капна парфюм на шията и китките си. Поседя известно време до прозореца, загледана в здрача. Когато мракът се сгъсти, лампите на верандата светнаха автоматично.
Нощта изглеждаше много тиха, в сравнение с непрестанното бръмчене на града, но като се заслуша, тя чу най-различни меки звуци: шумоленето на нощните животинки, шепот на крила, бълбукането на потока.
Тъкмо си мислеше лениво, че трябва да слезе и да види какво има за вечеря, когато чу различен звук.
Тя се надигна рязко, наклони глава и наостри уши. Сякаш някой беше настъпил паднало клонче. Сети се, че Хари й беше казал, че в гората има елени, и се отпусна.
Когато слезе долу, Скуийз седеше в преддверието с щръкнали уши и се взираше към входната врата. Той се обърна, и я видя, после нададе лек вой и отново застана заслушан.
Внезапно осъзна, че е съвсем сама — на километри оттук нямаше друга къща. Изпълнена с лоши предчувствия тя отиде до входната врата и я заключи. После се втурна и затвори всички външни врати — онази, която водеше към кухнята другата, към верандата, и необичайната малка дървена врата, която тя предположи, че води към мазата.
Когато се върна, Скуийз все още седеше в преддверието. Той помаха опашка и тръгна към кухнята.
— Нямаше нищо, нали, момчето ми? — каза тя, като се опитваше да убеди сама себе си. — Само някакъв елен.
Кухнята беше в първоначалната малка постройката къщата просто се разраснала около нея. Там имаше бели дървени шкафове, стари дървени подове и тъмни греди. Мазилката между гредите на тавана беше боядисана във весело, слънчево жълто и Мал си помисли, че то сигурно стопля цялата стая, дори и в най-студените снежни зимни нощи.
Намери някакви касети и си пусна Бетовен, защото той сякаш подхождаше на времето и мястото. Усили звука и отиде да претърси добре заредените шкафове и хладилник.
Режеше си весело домати за сос, когато отново чу шум. Само че този път й приличаше на стъпки. Този път Скуийз скочи срещу вратата, зъбите му бяха оголени и той ръмжеше.
Сърцето подскочи в гърдите й, когато се сети как Хари й каза, че кучето нападало само непознати. Може и да се беше пошегувал, но точно сега нямаше такова чувство.
Прозорците все още бяха отворени, за да уловят вечерния бриз. Светлината от верандата нахлуваше през тях, но когато Мал погледна, там нямаше никого.