— Росети е — подхвърли Хари на Мал.
Тя кимна с облекчение и слезе да приготви закуската.
— Не много добре — отговори мрачно Хари.
— Наистина ли? Съжалявам, че е така, но онова, което имам да ти кажа, няма да те накара да се почувстваш по-добре. Виждал ли си вестника от тази сутрин?
— Не. Защо?
Внезапно му се прииска да не научава.
— Жълтите вестници имат няколко хубави снимки на вас двамата с Малоун. Заглавията са горе-долу еднакви: „Вълнуваща връзка на Малъри Малоун и полицай, издирващ серийния убиец“. А на снимката ти си прегърнал Малоун и се разхождате из фермата на Джордан. Която пък, за твоя информация, е наречена любовно гнезденце.
Хари изпъшка.
— Само това й липсваше.
— Това се отнася и до теб, детективе — напомни му Росети. — Онзи, който е направил снимките, може да е карал колата, която те блъсна. Попритиснах този и онзи и ми дадоха име и адрес. С радост ще научиш, Професоре, че момчетата, които съсипаха колата ти, са задържани с обвинения за опасно шофиране и бягство от мястото на катастрофата, плюс нарушаване границите на частна собственост и каквото въобще успях да се сетя.
— Значи в крайна сметка не е бил убиецът — въздъхна Хари с облекчение.
— Ъъ. Само някакви най-обикновени фотографи. Така става, когато си с богатите и известните — добави Росети. — Можеш да смяташ, че си късметлия, щом не са насочили фотоапаратите си към прозореца на спалнята ти.
Хари погледна към прозореца, който снощи бяха оставили отворен и с дръпнати завеси.
— Ще трябва да бъда по-внимателен.
— Схващаш, Професоре. Междувременно си пази главата и госпожа Малоун… тя свърши чудесна работа. Телефонните обаждания намаляха. Досега няма нищо сериозно… освен двете фалшиви тревоги от вчера.
Хари дори не се беше замислял за двамата мъже, които бяха задържани за разпит вчера. Още щом ги видя, разбра, че никой от тях не е убиецът. Първият само търсеше своя миг слава по телевизията, а вторият беше извратен тип с мания, че е лекар гинеколог, и това щеше да го изпрати в лудницата. Убиецът на Сузи Уокър беше все още на свобода.
Хари каза на Росети, че след няколко часа ще бъде при него, после слезе при Мал, за да й разкаже новините.
Тя беше застанала до печката и бавно бъркаше яйца.
— Трябваше да си стоиш в леглото.
— Имам новини.
Тя остави дървената лъжица, а очите й се изпълниха със смесица от страх и надежда. Той обясни бързо:
— Не, не сме заловили убиеца, но знаем, че снощи не е бил той. Били са фотографи.
— От жълтите вестници?
— Страхувам се, че да. Росети видял снимките тази сутрин. Нищо кой знае какво. Аз съм те прегърнал, а пък в заглавието наричат фермата на Джордан любовно гнезденце.
Мал чак сега осъзна думите му.
— Искаш да кажеш, че снощи отвън са били фотографи от някой жълт вестник?
— Точно така.
— Но те едва не те убиха с това каране. Как можаха? Как смеят?
Тя захвърли лъжицата и закрачи със скръстени ръце и стиснати устни.
— Толкова ниско ли са паднали, че са готови да убият за някакви евтини снимки? Боже мой!
— Поне не е бил серийният убиец.
Тя спря да крачи.
— Не, не е бил той.
Смразена, тя си спомни ужаса от предната нощ.
— Значи няма защо да се тревожиш за това. Остават единствено заглавията във вестниците, които разтръбяват личния ти живот.
Тя му отправи омайваща усмивка, замаяна от обзелото я облекчение.
— По дяволите моят личен живот, детективе. Заслужаваше си.
— Надявам се, че ще продължиш да мислиш така, когато ти кажа, че трябва да се връщам в града.
— Искаш да кажеш сега? Веднага?
— Е, след бърканите яйца.
— Оох, яйцата… — Тя грабна тигана от печката и загледа ужасено втвърдената маса.
— Добре, че се сетих да взема кифли — добави той. — Остава единствено да свариш кафето, Малоун.
— И след това поемаме на път — въздъхна тя мрачно.
— Както казах и на Скуийз, това е то полицейският живот — кимна той.
Но я целуна по носа, преди да се качи, за да си вземе душ.
Два часа по-късно бяха на летище „Логан“ и се сбогуваха. Той огледа претъпкания салон и гледащите ги непознати, но после си каза да вървят по дяволите и целуна Мал.
— И без това са го чели във вестниците. Сега ще знаят, че е истина — прошепна той в ухото й. — Ще ти се обадя довечера.
— Няма да се оплаквам — отвърна му тя. — Знам, че това е полицейският живот.
— Не е така през цялото време, наистина не е.
Мал остана загледана след него, докато той се отдалечаваше. Беше сигурна, че мислите му вече са при серийния убиец. Сърцето й подскочи, когато той се обърна и я погледна. После вдигна ръка за сбогом и изчезна зад ъгъла.