Дойде точно навреме. Когато удари седем, нахлу в апартамента и в сърцето й. Останаха загледани един в друг.
Той погледна със съжаление старото си кожено яке и джинсите.
— Един рицар в леко повредена броня се явява на служба, мадам.
— О, Хари — отрони тя, без да отмества поглед от него. Обичаше го, когато беше такъв смешен, и й се искаше да се смее, но нещо беше заседнало в гърлото й. Той видя, че е изнервена, и я прегърна нежно.
— Какво има, Мал? Хайде, знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.
Тя преглътна паниката и се стегна.
— Важно е, Хари. Виж, мисля, че вече знам кой е убиецът.
Хари си пое дълбоко дъх. Беше подозирал, че Мал знае повече, отколкото казва, но не и това. Забеляза паниката по лицето й и я притисна по-силно до себе си.
— Добре — прошепна едва чуто. — Просто си поеми дълбоко дъх, Малоун, и започни от началото.
— Не исках да ти казвам — започна тя. — Това е минало, не смятах, че е свързано с убийствата. И с нас. Обаче вече знам, че не е така. Чувствам го.
— Добре, Мал, слушам те.
Той седна до нея и хвана ръката й.
Глава 42
Мери Малъри беше на осемнайсет, когато го срещна. Никога по-рано не беше си имала приятел, никога не беше ходила на срещи, не беше флиртувала, не бяха я целували или галили. Беше девствена.
Заведението, в което работеше шест вечери седмично, беше съвсем обикновено. Посещаваше се от чиновници и от персонала на близката болница, които искаха евтина храна. Той беше един от постоянните клиенти. Винаги сядаше на една от нейните маси, ако успееше. След няколко негови посещения започнаха да се усмихват един на друг и да си казват как си днес и разни такива неща. Тя го харесваше, защото той поне гледаше право в нея, а не през нея и се отнасяше с нея като с човек, а не като с грозновата, преуморена сервитьорка.
Отначало си беше помислила, че е военен, толкова късо беше подстригана косата му. Но после реши, че не е, защото имаше и малка брадичка. Освен това беше и късоглед, също като нея, и винаги носеше очила с тежки черни рамки, за да чете книгата или списанието, които носеше със себе си.
Пиле с картофено пюре, горчица и сладки бяха любимото му ядене и той винаги изяждаше всичко докрай. Тя се усмихна. Беше сигурна, че когато е бил дете, майка му е казвала, че няма да получи сладолед, преди да си изяде зелето. Това я караше да изпитва някаква нежност към него.
Една вечер, няколко седмици след първото му посещение, тя отиде да вземе поръчката му, както обикновено. Той отбеляза в книгата докъде е стигнал, после се усмихна и я попита за името. Имаше хубави, бели зъби и дружелюбно изражение, но тя беше толкова изненадана, че изтърси Мери Малъри Малоун, без да се замисли После добави притеснено: „Но сега всички ме наричат Мери“.
— Мери Малъри ми харесва — кимна той. — Различно е.
Попита я дали работи на пълно работно време в заведението.
— А, не. Всъщност съм студентка — отвърна тя със срамежлива усмивка.
— Работиш толкова много — каза той изненадано. — Кога намираш време за учене?
— Най-вече през нощта — призна тя. — И така ми харесва. Тогава е тихо и никой не ме притеснява.
И тя се изчерви. Никой никога не я притесняваше, но ето я тук, стои и разговаря като всички останали.
— Приятно ми е — каза той сериозно. — Докато бях студент по медицина, ми беше доста трудно. Сега съм стажант-лекар в болницата и да ти кажа, работата съвсем не е станала по-малко. — Показа й учебника по медицина, който носеше със себе си. — Не мога да си позволя да изостана — обясни. — Просто трябва да уча непрекъснато, докато стигна там, където искам.
Тя се позачуди къде ли е това, но беше твърде срамежлива, за да попита, така че взе поръчката му, а той се върна към учебника си.
Когато си тръгваше, й махна за довиждане и тя откри, че й е оставил хубав бакшиш. Мери се усмихна, докато почистваше масата. С изненада осъзна, че всъщност е провела разговор. С мъж.
На следващата вечер изми дългата си безжизнена коса и я прибра с панделка. Облече нова синя фланелка и многоцветна индианска пола, купена от оказион за няколко долара. Всеки път, когато звънчето над вратата иззвъняваше, тя поглеждаше е очакване, но тази вечер той не се появи. Нито на следващата. Когато измина цяла седмица и той не дойде, тя се примири с факта, че вероятно е намерил друго заведение, където храната и сервитьорките му допадат повече.
Но неочаквано през една много натоварена съботна вечер той се появи отново. Заведението беше претъпкано, но тя му обеща да получи, веднага щом се освободи, малката маса в ъгъла, която той предпочиташе. Докато чакаше, той изпи чаша червено вино.