— Е, как си, Мери Малъри? — попита, когато най-после успя да го настани.
Тя стоеше и чакаше с приготвен бележник за поръчки.
— Добре, благодаря — смотолеви тихо и му се усмихна.
— Отдавна не си идвал.
— Семейни проблеми — сви рамене той. — Трябваше да си отида вкъщи за няколко дни.
Той не й каза къде е това вкъщи, а и тя не попита. Поръча пилето си и додаде:
— Не мога да понасям храната в болничния стол. Липсва ми готвенето на майка ми. Пилето и сладките са нещо като носталгично пътуване.
— Тогава сигурно е било приятно да се върнеш вкъщи — забеляза тя, но той я изгледа объркано. — Заради готвенето на майка ти — обясни му.
Той кимна.
— О, разбира се! Предполагам, вече знаеш какво ще си поръчам.
Тя написа пиле и сладки върху бележник за поръчки и му го показа. Той се засмя.
— Точно.
Като се нахрани, я попита какво учи.
— Медийни връзки и журналистика — му отвърна. — За да задавам аз въпросите, вместо да ми се налага да отговарям.
— Добър отговор, Мери Малъри — кимна одобрително.
Тя осъзна, че започва да очаква идването му. Когато той се появи отново, усмивката й беше готова за него и тя побърза да вземе поръчката му. Оказа се, че не е толкова трудно да си побъбри човек, да проведе истински разговор, откри тя доволна.
Една вечер той закъсня и остана последният клиент в заведението. Докато плащаше сметката си, й каза:
— Тази вечер не бързам. Ще те закарам до вас, ако искаш.
Тя хукна към тоалетната, за да се огледа. Среса се, оправи полата си и си сложи червило. Прииска й се да има някакъв парфюм. Надяваше се, че миризмите от задимената малка кухня не се носят от дрехите й. Пое си дълбоко дъх и излезе на улицата, където той я очакваше.
Колата му беше чисто ново открито „БМВ“. Той й отвори вратата и тя влезе, чувствайки се като принцеса. Той пусна радиото. Беше малко хладно, но с наслада усещаше как вятърът развя косата й, докато се носеха към малката къща, която делеше с няколко други студенти. Нежната музика по радиото създаваше един малък свят, обгръщайки само тях двамата. Тя се отпусна сънливо на меката кожена облегалка. Искаше й се пътуването да не свършва.
— Сигурно е тук — каза той, поглеждайки към съборетината, която тя наричаше дом.
Една улична лампа хвърляше недружелюбна жълта светлина върху преливащите кофи за боклук и върху по-ръждясали велосипеди. Едно куче спря до тях, подуши колата и вдигна крак върху гумата.
— По дяволите — изкрещя той буйно. — Махай се оттук? — Погледна я ядосано. — Би трябвало да убиват животни като тези. Само разпространяват болести.
Тя остана изненадана от гнева му, още повече че познаваше кучето. То принадлежеше на един съсед. Беше дружелюбно създание, което понякога идваше и сядаше на тяхната веранда. За съжаление, то избра да вдигне крак точно върху тази нова, лъскава кола.
— Съжалявам — смотолеви тя. — Тук, в нашия квартал, е така…
Той сви рамене.
— Ще мина покрай автомивката по обратния път. — После плъзна ръка върху раменете й.
Мери Малъри го изгледа удивено. Дъхът й беше пресекнал от изненада, когато той я притегли към себе си и я целуна по устата.
Това беше първата й целувка и тя потръпна от неочакваното изживяване. Чувствата й бяха заключвани в нея години наред, така че беше като вулкан, готов да изригне.
Той я пусна, наведе се и отвори вратата и.
— До следващата седмица — изрече тихо.
Тя се измъкна от колата и каза набързо лека нощ. Застана на тротоара пред къщата и му махна за сбогом. После сложи длан върху устните си. Все още усещаше целувката му, полуразочарована и полуоблекчена, че не е продължила по-дълго.
Най-после я беше целунал мъж, бяха я избрали. Вече беше като всички останали момичета, знаеше какво означава това. Едва по-късно, докато лежеше будна и анализираше всяка мила секунда от случилото се, осъзна, че той не я е поканил на среща. Сигурно това е било просто приятелска целувка, а не нещо по-сериозно.
Когато той дойде в заведението след няколко дни, тя го погледна с надежда през дебелите стъкла на очилата си и засия, щом той й се усмихна и й каза: „Здравей“ и „Как си, Мери Малъри!“
Това Мери Малъри в края придаваше специално звучене на поздрава. Потръпваща от вълнение, тя отиде да вземе обичайната му поръчка. Той пи бавно чаша вино, докато стана доста късно и дойде време тя да си тръгва. Тогава вдигна поглед и каза:
— Искаш ли да те закарам до вас?
Тя кимна сияеща и се втурна да си сложи червило и да се среше. Този път валеше, така че не можеха да спуснат гюрука. Той усили радиото и някаква симфонична музика ехтеше в ушите й, докато се носеха плавно през влажната нощ. Тя се замисли доволно, че сигурно това е чувството да си богат. И щастлив.