— Аз ще победя — обеща си тя мрачно. После прати една прощална целувка за майка си, завъртя се на пети и тръгна по скалистия път към фургона.
Бързо събра нещата на майка си — дрехите и личните й принадлежности и ги сложи в найлонови торби. Прибра малкото чинии, тенджери и тигани, като си припомни предния път, когато толкова весели се подготвяха за новия си живот. Добави и полупразния пакет цигари от кухненската маса, почти празната кутийка кафе и остатъците от храна в хладилника.
Загледа се в дузината найлонови торби на пода. В тях се съдържаше всичко, останало от майка й. Беше толкова тъжно, че тя се разплака. След малко гневът зае мястото на мъката. Онова, което се беше случило с майка й, нямаше да се повтори и с нея. Някак щеше да се справи. Тя щеше да стане някой, дори това да я убиеше.
Натовари найлоновите торби в колата и седна на шофьорското място. Обърна се и погледна за последен път мястото, което беше наричала дом. После отиде до градското сметище и захвърли към забравата найлоновите торби, пълни с трогателните останки от живота и спомените на майка й.
Седна отново в „Шевролета“ и напусна Голдън. Никога повече нямаше да се върне тук.
Караше на север и на изток, сякаш привличана от магнит. Имаше съвсем малко пари. Със сигурност нямаше да й стигнат за стая в мотел, затова спеше в колата и се хранеше в евтините крайпътни заведения, докато стомахът й започна да се бунтува. Тогава си купи черен хляб и топено сирене. Познатата й от детството диета поуспокои стомаха й и тя започна да се чувства по-силна.
Голдън остана далече зад нея, а пред нея се простираха предградията на някакъв град. Тя погледна към индикатора за горивото. Само една четвърт от резервоара беше пълна. Както и по-рано, остана там, където свърши бензинът.
Откри, че е в бедняшкия район на града, не се оплака, защото си знаеше къде й е мястото. Даваха се много стаи под наем и тя се разходи наоколо, докато откри къща, която изглеждаше по-чиста от останалите. Почука на вратата.
Показа се млад мъж с продълговато лице и големи зъби, който приличаше на кон, но имаше добродушно изражение.
Усмихна й се.
— Предполагам, че идвате за стаята?
Мери Малъри кимна.
— Бихте ли ми казали колко е наемът? Защото не искам да губя времето ви, ако е прекалено висок.
Той я огледа замислено, после старата кола до тротоара.
— Имате ли работа? — попита я меко.
Тя вирна брадичка и го погледна в очите.
— Още не — отвърна студено, — но ще го направя.
Очите им се срещнаха и той се засмя.
— Няма начин — каза, като все още се усмихваше. — Добре. Има две стаи. Едната е доста малка, горе на тавана, но е наистина евтина. Другата е на първия етаж. Онази, с големия прозорец, който виждате там, но е по-просторна и по-скъпа. — Каза й цените и довърши: — Искате ли да погледнете?
— Ще взема по-евтината — реши тя и тръгна към колата, за да вземе нещата си.
— Но вие дори не сте я погледнали — възпротиви се той.
— Няма нужда. Къщата ви е чиста и цената е добра. Просяците не могат да си позволят да подбират — добави, като взе чантата си от колата.
Той притича до нея.
— Дайте да ви помогна. — Повдигна чантата с лекота. — Между другото, името ми е Джим Федлър.
— Мери Малъри — каза тя и стисна ръката му.
— Това ли е всичко?
Той надникна в големия празен багажник.
— Това е.
Тя го затвори и последва младия мъж по стълбите.
— А по въпроса за работата — изгледа го тя с надежда, — дали не сте чули за нещо наоколо?
— Опитайте в супермаркета — отвърна той през рамо, като я поведе по стълбището. — Там винаги търсят хора. Не може да го сбъркате… на две пресечки оттук е. Ако там няма нищо, опитайте в аптеката или в заведението „Бургер кинг“.
Докато се задъхваше нагоре по стълбите, тя си каза язвително, че наистина е изминала дълъг път — от един супермаркет в друг. После влезе в малката таванска стая, която щеше да бъде нейният нов дом, и решението й да постигне нещо повече от това да стане нещо стана по-твърдо от камък.
Стаята наистина беше малка. Имаше място само за единичното легло с издраскани табли и за шкафа с чекмеджетата, който служеше и за нощна масичка, с поставената върху него лампа с розов абажур. В стената бяха забити метални закачалки за дрехи, а пред тях имаше розова завеса, която се дърпаше и ги скриваше. На дървения под лежеше розова черга, а до прозореца, през който не влизаше особено много светлина, беше сместено розово кресло. Въпреки че беше старо, то изглеждаше удобно. От едната му страна имаше дървена лампа, а от другата — малка масичка.
— Не е кой знае какво, но поне е в хармонични цветове — отбеляза Джим с весела усмивка. — Добре ли е, госпожице Малоун?