— Идеално е — кимна тя и наистина го мислеше. Искаше й се единствено да изрита обувките си, да седне на това кресло и да не й се налага да шофира, нито пък да мисли.
Той додаде:
— Наемът се плаща една седмица предварително.
Тя се огледа за чантата си.
— Всичко е наред — добави той. — Може и по-късно. Изгледа я внимателно. Под очите й имаше сенки, видът й беше изнервен. Изглеждаше много млада и съвсем изтощена.
— Искаш ли да ми правиш компания за кафето? — попита той небрежно. — Тъкмо го бях сварил, когато ти пристигна.
Тя го изгледа подозрително през дебелите очила, после реши, че той просто се опитва да бъде мил. Просто тя не беше свикнала да бъдат мили с нея.
Усмихна му се с благодарност. Той изненадан забеляза как засия лицето й.
Мери го последва надолу по стълбите. Тревожеше се, че те може да се окажат проблем през идните месеци, но реши да не мисли за това, а само за най-близкото бъдеще. Точно така смяташе да премине през следващите месеци: ден за ден, час за час, дори минута за минута, ако се наложи.
Жилището на Джим заемаше целия приземен етаж. В кухнята стоеше друг млад мъж и режеше сладкиш. Когато влязоха, той вдигна поглед.
— Това е Алфи Бърнс, мой партньор — представи го Джим небрежно. — Мери Малъри, нашата нова наемателка на тавана.
— Добре дошла, Мери — поздрави Алфи, като взе още една чаша и наля кафе.
Много висок, много слаб и много красив, мислеше си Мери, като го гледаше над чашата с кафе. Горещото питие запотяваше очилата й. Тя ги свали и разтърка очите си.
Алфи каза:
— Хей, някой казвал ли ти е, че имаш красиви очи? Никога не съм виждал толкова наситено синьо. — Въздъхна престорено. — Направо да си умре човек за тях, нали, Джим? Трябва да помислиш за контактни лещи — посъветва я. — Срамота е да криеш такава красота зад тези дъна от бутилки.
Той се разсмя, но смехът му беше добродушен и Мери беше сигурна, че не й се подиграва.
Попитаха я откъде е и тя им каза, че е от Орегон, че майка й тъкмо е починала и тя прекъсва учението си за една година, защото няма пари да се справи.
— Горкото дете — въздъхна Джим съчувствено. — Слушай, за работата в супермаркета… управителят ми е приятел. Кажи му, че ме познаваш и че живееш тук, разбра ли? Той ще направи всичко, което може за теб, сигурен съм.
Джим беше прав. Щом спомена името му, то подейства като магия на управителя и на следващия ден тя получи работа като касиерка.
Всичко вървеше гладко. Дори утринното прилошаване беше намаляло. Тя се стараеше да яде колкото е възможно по-малко, с надеждата, че бебето няма да порасне и коремът й няма да стане много голям. Понякога работеше първа смяна, понякога втора, но винаги в края на деня краката й се подуваха и стъпалата я боляха.
Връщаше се бавно вкъщи, изкачваше се по безкрайните стълби до стаята си и там сядаше с крака в съд с хладка вода, докато болката изчезне. После отиваше долу в кухнята, стопляше си супа или си правеше сандвич, след това се връщаше в стаята си и четеше някоя от книгите, които заемаше от Джим.
От време на време, когато минаваше край вратата му, той подаваше глава и казваше:
— Хей, какво ще кажеш за чаша кафе и малко клюки, Мери?
Но Алфи беше този, който разказваше клюките — за приятелите им, за празненствата, където ходеха, за това кой на кого е гадже.
— Имаш ли си приятел, Мери? — попита Алфи небрежно една вечер, няколко месеца по-късно.
Той пиеше бира, а Мери и Джим — кафе. Тя преглътна и смотолеви:
— О, не. Разбира се, че не.
— Но не си обратна — продължи той.
Тя беше шокирана.
— Разбира се, че не.
Той й се усмихна.
— Мери Малоун, ти си най-невинното същество, което някога съм срещал.
Тя го изгледа, внезапно осъзнала какво има предвид.
— Аз… това няма значение… — заекна тя. — Аз… просто по-рано не бях срещала…
Те се разсмяха и Джим подметна иронично:
— Разбира се, че нямам предразсъдъци. Някои от най-добрите ми приятели са обратни.
— Работата е там, Мери, че не разбираме как невинно същество като теб се е оказало бременно! — попита Алфи меко.
Гореща вълна от притеснение я заля от главата до петите, когато разбра, че те знаят. Наведе глава, като се бореше със сълзите, и не каза нищо.
— Ходила ли си на лекар? — попита той. Гласът му беше тих и без следа от критичност.
Тя поклати глава.
— Не.
Те се спогледаха изненадано и въздъхнаха раздразнено.
— Скъпа, това няма да мине като настинка — предупреди я Алфи. — Трябва да се погрижиш за себе си, да подготвиш нещата, да решиш какво ще правиш.