Мери повдигна глава. Двамата седяха срещу нея на кухненската маса и я гледаха загрижено.
— Да подготвя нещата? — повтори тя нервно.
Джим въздъхна отново. Явно идваше от друга планета.
— За раждането, Мери. Не можеш да го родиш тук.
Не беше мислила за това, не можеше да приеме факта, че един ден детето ще се роди. Че то ще живее, а тя ще бъде негова майка.
— Ако искаш, може да ни разкажеш — предложи Алфи, но когато тя го изгледа с ужас, той добави бързо: — Добре, добре, не е необходимо. Но сме загрижени за теб, Мери, и искаме да ти помогнем, преди да заминем.
— Преди да заминете? — повтори пак тя и ги зяпна.
— Двамата с Джим решихме да продадем къщата. Каним се да отидем да живеем в Рая, на един тропически остров в южната част на Тихи океан. Не можем да те оставим тук просто така, като недовършена работа, и да не знаем как ще се оправиш. Ще лежим на плажа и ще се чудим какво ли, по дяволите, е станало с теб. Затова искаме да ти помогнем. Но за да го направим, трябва да ни кажеш някои неща.
— Като например кога се очаква бебето — подсети я Джим.
Той се пресегна и взе ръката й.
— Хайде, Мери, преодолей го. Кажи ни.
Докато тя говореше, той държеше ръката й. Бебето трябваше да се роди след три месеца, но тя не знаеше какво ще прави, защото нямаше сили да мисли за това. Но беше сигурна, че иска да го даде за осиновяване.
— Никога повече не искам да го видя — завърши тя изнурена.
Изгледа ги смутено, но те не изглеждаха шокирани.
— Аз проучих нещата — поде Джим. — В едно от предградията има заведение, в което се грижат за млади жени в твоето положение. Чух, че е много приятно. Голяма, стара къща сред градина. Не е потънала в разкош, но е добре обзаведено и спокойно. И е безплатно.
— Дом за неомъжени майки — уточни Мери безизразно.
— Вече не се нарича така — прекъсна я той рязко и не й позволи да потъне в отчаянието си. — Бъди практична, Мери. Приемат те там и се грижат за теб. Бебето ти ще се роди там, а те ще се заемат с подробностите по осиновяването. С други думи, миличка, те ще свалят част от товара от плещите ти. Просто гледай на нещата по този начин… след три-четири месеца ще можеш да се върнеш пак в университета. Дори няма да се наложи да възстановяват правата ти и да ти търсят работа.
— Все още имам стипендия — отрони тя.
В мрачното й бъдеще се появи лъч надежда.
— Разбира се. Ето, тук е номерът, а там е телефонът. Защо не им се обадиш? Двамата с Алфи ще се поразходим из квартала. Може да купим и бутилка вино. И ще пием за нашия тропически остров и за бъдещето ти в университета. Става ли?
Мери би го разцелувала, ако не беше толкова срамежлива. Изчака двамата да излязат, пое си дълбоко дъх и се обади по телефона.
Отговори й жена с приятен глас и тя започна да обяснява притеснено коя е и в какво положение е.
— Ела да се видим утре, ако можеш — предложи кратко госпожа Роудс. — Местата тук бързо се заемат.
„Рейниър хауз“ беше доста далече в едно предградие, почти извън града. Валеше дъжд на съвсем ситни капки и напомняше мъглата в Ирландия. Косата й се намокри, докато измине краткото разстояние между паркинга и стъклената входна врата. Градината миришеше на свежест и богата почва.
Къщата беше строена за провинциално имение на богат предприемач в началото на века и представляваше смесица от стилове. Беше голяма, правоъгълна и застрашителна, с голи дървени подове и бели стени, също като училище. На прозорците имаше обикновени капаци, мебелировката беше изтъркана и в коридора се носеше миризмата на храна, приготвяна в стол.
Докато чакаше, се появиха две млади жени в напреднала бременност, хванати под ръка. Те я изгледаха, докато минаваха покрай нея. Тя с ужас си помисли, че само след месец-два ще изглежда по същия начин.
Госпожа Роудс дойде забързана. Беше дребна, слаба и рязка. Мери й съобщи подробности за себе си: възраст, къде живее, какво работи. Обясни й за университета и стипендията. Каза й и за майка си. Госпожа Роудс записа всичко и попита кой е бащата на бебето.
Мери поклати глава, стиснала здраво устни.
— Няма баща — отряза тя мрачно.
— Но, мила, ако детето ще се дава за осиновяване, бащата трябва да бъде уведомен.
Госпожа Роудс я изгледа раздразнено. Всички бяха еднакви. Все не искаха да кажат.
— Предпочитам да го убия — изрече Мери със спокоен, нетрепващ глас.
Госпожа Роудс я изгледа остро. Лицето и тонът на младата жена говореха, че е силно травматизирана. Майка й беше починала наскоро… момичето беше само на осемнайсет… най-добре беше да направят нещо, за да й помогнат.
— Добре, мила — кимна тя, като се опитваше да не звучи наставнически. — Мисля, че е най-добре да дойдеш при нас в края на месеца. Можеш да предупредиш в магазина и да внесеш такава сума, каквато позволяват възможностите ти, за престоя ти тук. Ако не можеш да отделиш нищо, не се притеснявай. „Рейниър хауз“ се издържа от благотворителност. Ще ти помогнем в това изпитание и това е най-важното.