Глава 44
Мери беше живяла в едно малко безопасно изкривяване на времето. Не беше мислила по-далече от следващия ден. Искаше единствено да продължи да живее в таванската си стаичка, понякога да пие чаша кафе, да изяжда по някой сандвич заедно с Джим и Алфи и да си взема заплатата всеки петък. Сега всичко свърши. Джим и Алфи бяха взели твърдо решение, къщата се продаде бързо и те вече нямаха търпение да заминат. Най-трудното беше да се сбогува с тях.
Преди да заминат, си направиха тържествена вечер. На лицето й имаше усмивка, но вътре в себе си тя умираше. Те бяха мили и се отнасяха с нея като с равна. Бяха нейни приятели.
Когато на следващата сутрин дойде таксито, за да ги откара на летището, Джим я прегърна. Той разроши косата й и каза:
— Главата горе, Мери Малъри. Ще се справиш. Ще мисля за теб.
Алфи целуна ръката й.
— Дръж се, Мери. Ще ти изпратим картичка.
Тя остана на стълбите и им маха за сбогом, докато таксито зави зад ъгъла, после се заизкачва тежко по стълбите, за да събере своя багаж. На следващия ден се нанесе в дома за неомъжени майки.
В „Рейниър хауз“ имаше крило, където беше детската ясла, и Мери често чуваше бебешкия плач, но никога не пожела да отиде там. Най-накрая старшата сестра настоя тя да поогледа наоколо и я разведе, като й показа предродилното отделение и родилната зала, където две млади жени спяха в отделени със завеси легла.
— Да си родилка, е изтощително — предупреди я старшата сестра.
— Не и за мен — избъбри тя бързо. — Моето ще го осиновят веднага.
Старшата сестра се намръщи.
— Страхувам се, че това отнема няколко дни — каза тя. — Искаме да се уверим, че бебето е здраво и се храни правилно, и чак тогава го отнасяме. Трябва да започнеш да го кърмиш, за да сме сигурни, че расте както трябва.
Мери я изгледа ужасено.
— Не мога да го направя — почти изплака тя, изпаднала в паника. — Не мога да го кърмя, не мога…
Старшата сестра вече беше чувала всичко това и преди.
— Ще видим — промърмори тя кротко.
Както обикновено, Мери не споделяше почти нищо през тези последни седмици на очакване. Не искаше да говори с другите момичета, защото смяташе да загърби всичко това, когато си тръгне оттук, сякаш никога не е било. Друг начин нямаше.
Дните се влачеха, въпреки че бъдещите майки бяха заети през цялото време. Учеха дори и онези, които щяха да дадат децата си за осиновяване, на това как се гледа бебе, как да го къпят и повиват и как да стерилизират шишетата… все неща, за които Мери не искаше и да знае.
Научи какво ще стане, когато започнат родилните болки, че това ще отнеме дълго време — десет, дванайсет часа, а може и повече, както беше характерно за първото раждане. Каза си, че това няма значение, просто искаше всичко да приключи.
На сутринта, когато започнаха родилните й болки, тя получи картичка от Джим и Алфи. Беше замазана снимка в ярки цветове на остров с палми, на която те бяха написали От Рая.
„Късмет. Мери, бяха пожелали те. Помни, че Раят е там, където е сърцето ти“.
Веднага след това водата й изтече, а малко по-късно започнаха контракциите. Изненадаха я със силата си, но тя си каза смело, че са поносими. Старшата сестра дойде да я види. Каза й, че скоро ще дойде и лекарят и че добре се справя, но има още много. Мери погледна часовника на стената: беше единайсет часът преди обяд.
В единайсет вечерта тя лежеше в метално болнично легло в пред родилното отделение. Бяха вдигнали страничните табли, за да не падне, докато се върти, обезумяла от болка. Тя стисна зъби и си каза, че ще преживява минута по минута, секунда по секунда, просто ще премине, а утре всичко ще е свършило и тя ще бъде свободна. Болката я преряза и тя си пое дълбоко дъх, стиснала зъби, без да пророни и звук.
— За Бога, викай, момиче, защо не викаш? — възкликна акушерката удивена. — Това е момент, когато на жената й е позволено да си повика добре.
Но Мери само стисна по-здраво зъби. Лицето на мъжа, който я беше изнасилил, плуваше пред затворените й очи. Втренчените му тъмни очи пронизваха нейните, докато тя се люлееше между мъчителните контракции. По-скоро би умряла, отколкото да си позволи да вика за негово задоволство.
Най-накрая, когато вече си мислеше, че повече не би издържала, някъде около пет сутринта, тя чу гласовете им: