Изминаха няколко месеца. Беше направила няколко грешки на работа и управителят я беше предупредил, но когато отново оплеска нещата и върна на една жена ресто за петдесет долара вместо за пет, а после касата й не излезе, той наистина се ядоса.
— Дотук беше, госпожице Малоун — отряза той. — Съжалявам, но не може да продължава така. Адски сигурно е, че не можете да се задържите на никаква работа в това състояние.
— Искате да кажете, че съм уволнена? — попита тя почти разплакана.
Той въздъхна и й даде още една възможност.
— Просто помислете как да се оправите — предупреди я строго. — Не можете да бъдете майка и да работите на пълен работен ден.
Но Мери не можеше да бъде майка и ако не работеше на пълен работен ден, защото парите нямаше да й стигат.
Беше декември, Коледата вече се задаваше, когато тя осъзна, че така повече не може да продължава. Бебето плачеше непрекъснато и тя виновно си мислеше, че е така, защото то се чувства нещастно — нямаше истински дом, майка до себе си, истинска грижа и внимание. Мери можеше да й даде само обич, но това не беше кой знае какво. Всеки би я обичал.
Заплатата й стигаше точно за гледачката, за наема и за храна. Нищо не оставаше, нито цент. Не можеше да си позволи дори да купи коледен подарък на бебето си.
Тя седна сковано на един стол до кошарата и се вгледа в бебето, което въртеше глава и пищеше. Нямаше сили да я вдигне. Заля я пълно отчаяние. Не можеше да направи нищо повече.
Тази вечер бебето спа, но Мери не спираше да се разхожда из стаята, питайки се какво да прави.
На следващата сутрин остави детето и се завлече неохотно в аптеката. Изкара някак деня и прибра заплатата си, по-голямата част от която беше изхарчена още преди да я получи. Купи си вестници и сникърс и тръгна уморено да вземе Анджела. Този път, щом я видя, бебето се усмихна.
Сърцето на Мери се преобърна, не можеше да повярва на очите си. Усмихна се в отговор. Сякаш я докосна лъч слънчева светлина в мрачния, студен декемврийски ден.
По-късно, когато нахрани бебето и то лежеше доволно върху едно одеяло на пода, Мери отвори плика със заплатата си и преброи парите. Вгледа се изненадано. Бяха й дали заплата за две седмици, вместо за една. Тогава видя известието, което все още стоеше в плика, и сърцето й се сви. Той не бе имал смелостта да й каже, че е уволнена.
Бебето лежеше кротко на одеялото. Беше толкова сладка в розовите дрешки, които вече й бяха твърде малки. Сърцето на Мери се разтуптя, когато най-после осъзна истината.
Около единайсет часа Анджела се разплака. Мери я разнася насам-натам, като я потупваше по гърба, утешаваше я и й говореше колко я обича, докато тя най-после отново се унесе. Сложи я в количката, след това отиде до малкия шкаф, който тя наричаше кухня, и си направи чай. После седна и зачете обявите за работа във вестника.
Оставаха две седмици до Коледа, така че колонката беше кратка. Никой не търсеше работници. Заплатата й и неустойката за една седмица все още лежаха на масата, там, където ги беше захвърлила. Бързо пресметна, че когато плати наема, гледачката и още няколко необходими неща, ще й останат двайсет и три долара. А ще трябва да купува храна и нови дрешки за бебето.
Замисли се какво ли би било, ако е богата и потръпна от познатото унижение. Майка й й беше навлякла това, а сега всичко се повтаряше и тя навличаше тази съдба на собствената си дъщеря. Никога нямаше да се измъкнат, да оцелеят. Виждаше бездънната мрачна яма на бъдещето им.
Отново погледна вестника и очите й се спряха на снимката на едно детенце — хубаво, малко момиченце. Мери прочете набързо статията. После я прочете отново. Този път бавно.
Детето беше дъщеря на богата двойка в Сиатъл. Родило се със сърдечен недостатък. Отчаяно се борили да я спасят, като докарали специалисти от Тексас и Лондон, за да помогнат. Отново и отново надеждите им се възраждали, че някой ще стори чудо и тя ще се оправи. Но преди няколко дни детето починало. Майката казваше, че няма да го преживее и че сърцето й замира всеки път, когато влезе в празната детска стая.
Мери започна да действа, преди да се замисли какво прави. Сложи в един плик наема, който дължеше, и каза на хазаина си, че съжалява, но не може да си позволи да остане повече. После взе малкото си неща и бебето, сложи ги в стария „Шевролет“ и отпътува през студената нощ към Сиатъл.