— Ами ако тя покаже нарисувания образ в програмата си? Може би ще успее да измъкне единствения човек, който би се сетил кой е убиецът. Може би е в Калифорния. Или Флорида, или Тексас, или Монтана. За Бога, Росети, имаме нужда от помощ, и то веднага. Преди следата да изчезне.
— Каква следа? — тросна му се Росети. — Защо да си търсим белята? Не сме ли затънали достатъчно? Шефът не е ли по петите ни, да не говорим за кмета и за ръководствата на учебните заведения… целият Масачузетс, по дяволите! Защо ни е Малъри Малоун в такъв случай? Можем направо да ги организираме срещу нас.
Тъмните очи се задържаха гневно върху Хари, после той сви рамене победен.
— О, по дяволите, разбира се, че си прав! Какво значение има кариерата на човек, ако не може да свърши докрай започнатата работа? Обади се на Малоун, ако се налага, но мен не намесвай в това. Аз отивам при Руби, за да се самонакажа с яйца и десерт и с техния специален, фалшив кленов сироп. Идваш ли?
Хари се усмихна.
— Ще те оставя да се тровиш сам с благата на Руби. Аз ще се задоволя с още една чаша от черната смърт, която тук наричат кафе.
Хари си проби път до кафе машината в края на коридора. Миришеше на пот, цигари и престояла пица и въпреки че беше много рано, стаята на дежурните гъмжеше от хора. В отдел „Убийства“ имаше много работа: домашна свада, завършила с бой — краят засега не беше фатален, но нещата отиваха натам; стрелба, свързана с наркотици; пътна катастрофа.
Килиите за задържане бяха препълнени с пияници, домашни побойници и нарушители на обществения ред. Уморени полицаи записваха показания и отговаряха на непрестанно звънящите телефони. Предостатъчно работа за осемчасова смяна.
За кой ли път Хари се запита защо хората така и не се научават, че когато се стигне до насилие, победители няма.
След всичките години работа Хари се беше научил да изключва околната суматоха. Седна зад бюрото си и се замисли за Малъри Малоун.
Тя беше ловец. Два пъти беше открила информация, довела до разкриване образа на престъпниците. В два случая беше показвала в своето предаване предполагаемите образи на заподозрените и виновниците бяха хванати.
Малоун искаше да знае всичко за хората, които проучваше, а екипът й сякаш беше надарен с ясновидство. Имаше връзки на високи места и се знаеше, че може да открие и най-добре пазената семейна тайна. Хората се шегуваха нервно, че е най-добре досието ти да е чисто като в деня на раждането ти, ако Малоун те набележи. Дори полицаите я смятаха за костелив орех. Говореше се, че забивала зъби в жертвите си като ротвайлер и не пускала.
И единствената причина да минава номерът й беше, че изглеждаше като ангел.
Сините й очи имаха невинен и леко изненадан израз, сякаш не й се вярва, че постъпва така. В костюмите си на „Дона Каран“ изглеждаше като средноамериканско момиче, достигнало голяма популярност, а желязната й амбиция се прикриваше зад неподправеното сияние, което излъчваше.
Публиката може и да я обичаше, но отношенията й с полицаите се колебаеха между любовта и омразата. Оценяваха помощта й при залавяне на убийци, сутеньори и наркотрафиканти, но не понасяха факта, че изглежда така, сякаш тя върши тяхната работа по-добре от самите тях.
Хари повдигна рамене. Беше между чука и наковалнята. Взе телефона и набра номера на „Малмар продакшънс“.
— Обажда се детектив Хари Джордан от отдел „Убийства“ на бостънската полиция — каза той на жената, която вдигна телефона. — Мога ли да говоря с госпожа Малоун?
— Момент, господине, ще ви свържа с асистентката й.
— Имам един случай, който бих искал да обсъдя с госпожа Малоун. Убийството на студентката отпреди няколко седмици.
— О, момичето от Бостънския университет?
— Значи сте, чели за това?
— Да, и се чувствам особено неприятно, защото и аз съм учила в него. А и не съм много по-голяма от нея. Не мога да престана да си мисля, че по Божията милост сега аз съм жива. Горкото дете…
— Точно за този случай малко помощ от госпожа Малоун ще ни бъде от полза.
Бет въздъхна със съжаление.
— Съжалявам, детектив Джордан, но не сте улучили момента. Тя се върна от Лондон едва вчера и за пръв път си взе почивка. Както и да е, програмата й е запълнена за следващите шест седмици.
Тя се поколеба, като си спомни телефонното обаждане на Мал за този случай. Досега екипът вероятно беше изровил информацията, която тя беше поискала.
— Знаете ли какво — добави тя. — Ще й се обадя. Може да се заинтересува, а може и да не се заинтересува.