От мястото, където беше спрял, се виждаше къщата. Само една стая светеше и тя беше на приземния етаж. Ако Хари беше тръгнал към болницата, значи тя е там, сама.
Той съблече хубавото си вълнено сако и го хвърли на седалката до себе си. В него избликна ярост, щом се замислеше какво беше сторила Мери Малъри. Беше го изложила пред всички, съсипа безупречният му живот. Ръцете му трепереха. Той ги мушна в джобовете си и пръстите му се свиха около ножа в пластмасова опаковка.
Наблюдава няколко минути къщата, за да се увери, че няма полицаи, които да изскочат отнякъде. Пресече улицата. Вляво светна още един прозорец. Завесите бяха спуснати и се чуваше песен на Шаде.
Когато изкачи стълбите, той натисна звънеца, като оглеждаше през рамо осветената улица. Вътре излая куче.
— Тихо, Скуийз каза Мал и хвана нашийника му.
Тя се вгледа притеснено във вратата, като се чудеше кой ли може да бъде. Позвъниха втори път. Скуийз беше застанал на задните си крака и лаеше като бесен.
— Кой е? — попита тя несигурно.
— Полиция, госпожо. Офицер Форд. Професора се обади на шефа и помоли да ви сложат охрана. Ако нямате нищо против, бих искал да влезем за няколко минути и да проверя задния вход, за да се уверя, че сте в безопасност.
Мал си отдъхна. Сигурно всичко беше наред, защото той нарече Хари Професора.
Затвори Скуийз в спалнята. Той виеше непрестанно, докато тя отиде до входната врата и я отвори.
Той веднага мушна крака си вътре. Блъсна вратата в гърдите й, бутна я назад и затвори вратата с трясък. Стисна здраво Мел — с гръб към него и ръка на устата й. Кучето не преставаше да лае в спалнята.
Тя се бореше и той се усмихна с наслада на безпомощността й. Това беше едно от нещата, които му бяха най-приятни.
— Мери Малъри, ти отвори голямата си уста прошепна той в ухото й. — Предупредих те какво ще се случи, ако го направиш. Всичко беше наред. Аз те оставих на мира, ти ме остави на мира. И сега развали всичко. — Той говореше като дете, на което са взели играчката. — Не казвай, че не съм те предупредил — промърмори той и измъкна ножа от джоба си.
Хватката му отслабна за частица от секундата и тя заби с всичка сила лактите си назад. Те потънаха в нещо меко и той се задъха.
Беше го улучила в слънчевия сплит, мястото с уязвимия възел от нерви. Той се преви от болка и я пусна.
Тя пищеше и се опитваше да стигне до вратата, кучето лаеше силно. Той се паникьоса. Някой щеше да чуе и да дотича…
Хвърли се след нея и я сграбчи за глезените. Тя се просна на пода и се задърпа. Той я хвана за косата, дръпна главата й назад и опря коляно в основата на гръбнака й.
— Млъквай — тросна се той.
Ножът беше на гърлото й, но тя не спираше да пищи. Той се потеше от напрежението. Другите не бяха такива… тя беше по-силна, отколкото очакваше. Той прокара ножа покрай яката й.
Мал усети кръвта и студеното желязо на гърлото си. Беше се върнала назад във времето, в онази далечна нощ, на безлюдния път с мъглата, виеща се между оголените дървета. В ума й изскочи грозният му образ, когато го видя полугол над нея, след като я беше изнасилил. Спомни си натиска на студеното желязо до гърлото си и спокойствието му, докато прокарваше ножа по плътта й, за да го пробва…
Сега усети погледа му, който я изгаряше, караше я да погледне към него, преди да я убие… Притегляше я като магнит. Трябваше да го погледне. Той се взираше в очите й.
Беше сигурен, че най-после тя е негова. Той отново контролираше нещата.
— Е, Мери Малъри — поде той успокоен, започнал да се наслаждава на случката, — виждам, че си понаучила това-онова, откакто се срещнахме за последен път. — Изсмя се. — Какво трогателно малко нищожество беше тогава. Изненада ме това, че ти наистина си помисли, че мъж като мен ще вземе да се интересува от теб. — Той отново се изсмя. — Не аз докарах падението ти, Мери Малъри, а евтината ти женска суета.
Мал се вторачи в очите, които я бяха измъчвали в сънищата й почти две десетилетия. Те я пронизваха, докато той й говореше какво жалко подражание на жена е била, когато я е срещнал, как е знаел, че ще бъде лесна, колко я е презирал.
Омразата разцъфна като гигантско цвете в нея. Ножът беше на гърлото й, но тя вече не се страхуваше. Чувстваше се защитена от заплахите му и от злината му.
Затвори очи. Молеше се за сила, казваше си, че трябва да си спомни онова, което й беше сторил този мъж, как почти бе съсипал живота й, какво страдание й е причинил. Помисли си за Рейчъл и Мери Ан, Самър Янг и Сузи. И за непознатата си дъщеря, която едва не стана поредната му жертва. Беше убедена, че трябва да го убие.