Хари се намръщи. Росети беше прав. И без това се чувстваше глупаво, защото се е обадил, а и Малоун се оказа просто една арогантна телевизионна знаменитост.
— Много благодаря, госпожо Харди — избъбри той недоверчиво. — Няма да очаквам обаждането й.
Бет се разсмя.
— Вижда се, че сте драка, детективе. Не обещавам нищо, но ще видя какво мога да направя.
Глава 8
Мал не вдигна телефона, когато Бет й звънна. Остана си легнала на дивана в дневната на скъпия си апартамент на Пето авеню, загледана разсеяно в пухкавите сиви облаци, които се събираха над Сентръл парк. Беше се претоварила с лондонското интервю, енергия й даваха само волята и адреналинът.
Милионерът се беше оказал по-неподатлив, отколкото беше очаквала. Но клопката й беше поставена умело и програмата, която щяха да покажат довечера по телевизията, щеше да се окаже сензационна.
Най-хубавото беше, че злобното старо копеле не можеше да й стори нищо. Беше се консултирала с правистите и за най-малката подробност. Беше я заплашил, че ще я съди, но нямаше да го направи. И как ли би могъл, щом тя казваше истината? Онова, което щеше да се случи по-нататък, зависеше от полицията и от годеницата му, която, изглежда, щеше да остане до него.
Мал поклати глава объркано. Това само показваше силата на парите. В главата на онази жена имаше една-единствена мисъл — мисълта, че си е хванала един господин Големи пари, а не се сещаше, че когато той се умори от нея, тя може да бъде следващата, паднала по онези стълби. Защото онзи старец нямаше намерение да се раздели дори и с един цент. Щеше да завлече всичко в гроба си, по-точно щеше да остави всичко, за да му построят паметник — център по изкуствата или пък музей, където всички ще виждат името му и ще говорят за него всеки ден, дори и след смъртта му. Имаше намерение да живее и след смъртта си, ако въобще някой би могъл да го направи.
Мал се прозина уморено. Дори реактивните самолети не можеха да премахнат напълно часовите пояси и умората от разликата във времето. Сега й се искаше да беше използвала престоя си, за да поразгледа Лондон, но не познаваше никого там, освен своя собствен екип. Разбира се, имаше много покани — за вечери, за откривания, за благотворителни събирания. Сезонът в Лондон беше в разгара си. Но тези неща не я забавляваха. Всъщност си беше тежка работа — цяла стая с непознати, които искаха да бъдат видени с нея, защото тя беше знаменитост. Тя щеше да бъде развлечението на вечерта. Щеше да й се наложи да се усмихва, да бъде учтива и блестяща и да разговаря с всички.
Беше отклонила всички покани.
Едва по-късно, след самотната вечеря в разкошния, изпълнен с цветя, хотелски апартамент, тя се замисли дали е постъпила добре. В края на краищата, там може би щеше да бъде онзи единствен мъж, чийто поглед щеше да се спре многозначително върху нейните очи. Онзи мъж, който би видял нея, не знаменитостта, който щеше да я накара да се смее и с когото щеше да й бъде приятно.
Облаците скриха слънцето и тя пристегна светлия си халат, като сви крака под себе си на дивана.
Апартаментът на Мал винаги изненадваше посетителите. Очакваха, че ще бъде обзаведен в стила на облеклото й — строг, прост и едноцветен. Вместо това попадаха в старомодна къща, със семейни портрети и цветя на терасата.
Домът на Мал беше пълен с английски антики и удобни дивани, покрити с тъкани на бледи цветя. Масите бяха затрупани със снимки в сребърни рамки. По рафтовете имаше редки стари книги, както и съвременни биографии, бестселъри и детективски романи. По стените, покрити със скъпа, бледа коприна, висяха идеално осветени картини с предшественици, коне и кучета. Имаше пейзажи с акварел и книги за изкуството, струпани на масивната дъбова маса за кафе пред френската камина.
Дори и в знойна нощ като тази огънят си гореше просто защото й беше приятно да го гледа, а климатикът охлаждаше стаята.
Обичаше също да има цветя покрай нея, огромни букети от градински цветя. Но ароматът на люляка й беше любим и когато настъпеше сезонът му, тя не искаше нищо друго.
Малко хора знаеха това, но Малъри Малоун, която сред обществото беше уравновесена, спокойна и непоклатима, ставаше съвсем друг човек у дома си.
Стана от удобния диван и излезе на терасата. Два еднакви фонтана плискаха водата си, докато тя проверяваше цветята. Ръцете й с маникюр ровеха из пръстта, измъкваха случайно появили се стръкчета плевели, после откъснаха няколко увехнали цветя от азалиите и мъничко клонче розмарин, което разтри между пръстите си заради аромата.
Мал седна на резбованата дървена пейка, откъдето се виждаше Манхатън.
— Ако затворя очи — изрече тя на глас, стисна очи и приближи розмарина до носа си, — все едно че съм в Прованс. Все едно че слушам цикади, птича песен и вятър сред клоните на маслиновите дървета, вместо шума от уличното движение и звъна на телефона.