— Вероятно, Междувременно защо не ми кажете какъв е проблемът ви?
— Проблемите са по-точно три, госпожо Малоун. Три убийства и все млади жени от учебните заведения на Ню Инглънд. Стилът е един и същ. Нападнати са на паркинг или пуста улица и откарвани до някое самотно място. Косите им са отрязани, изнасилвани са, китките им са прерязани чисто и точно сякаш със скалпел. Оставени са да умрат в локва от собствената си кръв. Първата — в стара фермерска къща, втората — в изоставена лодка, и последната — на запустял плаж. В първите два случая жените са обявени за изчезнали, но телата им са били открити случайно, седмици по-късно. Последната жертва, Самър Янг, е учила до късно в университетската библиотека. Тръгнала към паркинга за колата си. Нападната е и е откарана до запустелия плаж. Но плажът се оказал не толкова запустял, колкото очаквал убиецът. Нападателят избягал, но двама рибари мярнали лицето му в светлината на фенерчетата си. По тяхното описание направихме портрет.
Мал попита изненадано:
— Имате негов портрет?
— Точно така, мадам.
— Нека бъде госпожа Малоун — отвърна тя и той долови раздразнението в гласа й. — Мразя това обръщение мадам — добави тя. — Кара ме да се чувствам стогодишна.
Той каза шеговито:
— Никой не би ви дал и ден повече от трийсет и пет години, госпожо Малоун.
— Много благодаря, детективе. — От гласа й повяваше хлад. — Надявам се, че и вашата външност устоява на натиска на времето и на земното притегляне. Но нека се върнем към Самър Янг. Миналата седмица бях в Лондон. Не знаех, че имате портрет по описание. Искам да го видя и да поговорим. Имам нужда от всички факти, които сте узнали. Искам да не скривате нищо.
— Значи искате да ни помогнете?
Хари вече не се шегуваше.
— Искам да помогна на невинните жертви и да предотвратя още убийства, детективе. А не да помагам на полицията да си върши работата.
Хари пое удара.
— Да, мадам… госпожо Малоун. Щом като целите ни са еднакви, сигурен съм, че ще успеем да работим заедно. В добри отношения.
— Свободен ли сте утре вечер?
— Мога да се освободя. Само ми кажете времето и мястото и аз ще бъда там.
— Ще дойда в Бостън — каза тя и го изненада.
— Няма нужда. Аз ще дойда при вас.
Тя въобще не обърна внимание на думите му.
— Ще взема полета в седем от „Ла Гуардиа“. Има ли някакъв ресторант, където можем да се срещнем?
— Разбира се. Зад ъгъла на полицейското управление. „При Руби“.
— Ще бъда там в осем и трийсет, детективе.
— Очаквам с нетърпение срещата ни, госпожо Малоун.
Телефонът изпука и връзката се прекъсна.
— Дявол да го вземе — промърмори Хари и прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.
Скуийз наклони глава. Езикът му висеше. Погледът му беше напрегнат.
— Прави бяха, Скуийз. — Той разроши сребристата козина. — Госпожа Малоун е костелив орех.
Глава 9
Дъждът плющеше по паважа. Хари забързано зави зад ъгъла към Руби. Тъмната му коса прилепваше по главата му и капките се стичаха в яката на старото му кожено яке.
Кучето подтичваше по петите му, като хвърляше погледи към присвяткващото небе и се свиваше нервно при резкия звук на гръмотевиците. Хари се надяваше Малъри да успее да дойде въпреки пороя през целия ден, но не би я обвинил, ако отменеше срещата. Вечерта беше отвратителна.
Когато той отвори остъклената врата на ресторанта, звънчето над нея иззвъня. Малкото заведение беше претъпкано, всички сепарета и маси бяха заети. Там бяха няколко полицаи и няколко редовни посетители, а също и някои непознати. Прозорците бяха замъглени и изолираха посетителите от ужасната вечер навън. Ароматът на горещо кафе, пържено и горчица се носеше непрекъснато из помещението като смог над Лос Анджелис. Две не млади сервитьорки с престилки в червено и бяло и шапчици маневрираха умело с претъпкани подноси между надрасканите червени пластмасови маси. Синкав цигарен дим се виеше към пожълтелия от никотин таван.
Скуийз се отърси и изля порой от капки върху протритите джинси на Хари, после седна на задните си крака и започна да души въздуха наоколо.
Хари грабна една хартиена салфетка и попи водата от лицето и врата си, после се опита да привлече вниманието на една от сервитьорките.
— Хей, Дорис — извика той, когато тя мина забързано навътре в заведението. — След колко време ще се освободи някое сепаре?
Тя повдигна рамене.
— Може би десет-петнайсет минути.
Той стисна ръката й.
— Искам да съм сигурен, скъпа.
Той й се усмихна. Тя беше около петдесетте, закръглена и изнервена, а той я познаваше от времето, когато тя беше на четирийсет, закръглена и имаше време да флиртува. Времето си беше казало думата, но те все още бяха добри приятели.