— Да не водиш някоя страхотна мацка при Руби, скъпернико? — попита тя, повдигайки изрисуваните си вежди.
— По работа е, Дорис. Само по работа. Но е жена и не бих искал да я карам да чака.
Тя се усмихна.
— Винаги съм харесвала мъже с добри маниери. Ще се постарая да получиш сепарето в далечния ъгъл, дори и да се наложи да изритам онези момчета оттам. — Тя изсумтя при вида на мокрото куче. — Размириса се на зоологическа градина — добави и се отдалечи.
Върна се след няколко минути с чиния, пълна с месо. Скуийз затанцува на задните си крака.
— Всяко куче заслужава пържола от време на време — обяви тя и остави чинията в ъгъла. — Дори и миризливо животно като теб.
— Разглезваш го, Дорис. Освен това той тъкмо е вечерял. Ще надебелее.
— Да. Винаги съм харесвала дебели мъже и дебели кучета. А това не включва теб, детективе. Само мускули и нищо за пощипване.
Тя се разсмя на собствената си шега, взе подноса и се насочи решително към ъгловото сепаре.
— Хей, момчета — чу я Хари да подвиква. — Цяла нощ ли ще седите тук? За тази маса чакат клиенти, които ще плащат.
Той се разсмя. Радиотелефонът му иззвъня и той го притисна до ухото си.
— Детективе, къде, по дяволите, е този ресторант? — Малъри Малоун звучеше сърдито. — Шофьорът на лимузината никога не го е чувал.
Той се усмихна.
— Всеки, който представлява нещо в Бостън, знае къде точно е „При Руби“, госпожо Малоун. Дайте го на телефона, аз ще му обясня.
Тя не се засмя, не каза довиждане, нито до скоро или някаква подобна учтивост. Шофьорът се обади и Хари му обясни как да пристигнат.
Когато приключиха разговора, Дорис вече беше подхванала мъжете в сепарето и те брояха парите си, докато тя стоеше с кръстосани ръце и ги наблюдаваше. Две минути по-късно те минаха покрай него, а Дорис почистваше масата.
Хари не искаше дори да помисля какво можеше да се случи, ако беше накарал госпожа Знаменитост Малоун да чака. Той седна в сепарето с гръб към стената, за да я види при влизането й. Скуийз се мушна под масата, за да не пречи, и отпусна голямата си глава върху лапите си, готов да подремне.
Хари прехвърли в ума си онова, което знаеше за Малъри Малоун. Учудващо, но то не беше много, като се имаше предвид колко известна личност беше тя.
Знаеше само, че е от Орегон и е учила във Вашингтонския държавен университет, където завършила журналистика. Работила на няколко места в малки радиостанции и телевизии, а след това четяла прогнозата за времето в една телевизия в Сиатъл. От една телевизионна мрежа я забелязали и я направили водеща на новините, след това редакторка на утринната програма, а сега тя си имаше собствено, успешно предаване.
Омъжвала се веднъж за богат финансист от Уол стрийт. Но бракът им не траял дълго. Работните им часове се различавали, а тя била отдадена на професията си.
— Малъри е посветила живота си на телевизията — с горчивина беше казал мъжът в едно интервю. — Надявам се тя да топли леглото й вечер.
Деца нямаха.
Вратата се отвори рязко и влезе Малъри Малоун. Тя се огледа, повдигна вежди, сякаш се чудеше дали е възможно да се е оказала там, където трябва.
Хари се измъкна бързо от сепарето и се понесе към нея.
— Госпожо Малоун.
Тя извърна глава и очите им се срещнаха. От телевизионния екран не се виждаше колко наситено сини бяха очите й или пък колко дълги бяха миглите й. Когато сведе очи към протегнатата му ръка, тя изглеждаше необичайно свенлива.
Беше елегантно облечена, в пола и блуза от сив кашмир и червено яке, а златистата й коса беше покрита с блестящи дъждовни капчици. Беше толкова не на място при Руби, колкото и тропическо цвете на Аляска. И ръцете й бяха студени.
Докато се здрависваше с Хари, Мал си мислеше притеснено, че кашмирът се е оказал неподходящ за случая, докато Джордан изглеждаше като у дома си в избелелите си джинси и протритото си яке. Беше по-млад от очакваното, а и, дявол да го вземе, беше привлекателен. Мократа му от дъжда тъмна коса беше прилепнала до тясното му лице, сивите му очи я гледаха проницателно, а твърдо стиснатите му устни изглеждаха прелъстително. Имаше нужда от бръснене и беше прекалено самоуверен.
Тя отдръпна ръката си.
— Детектив Джордан — поде хладно, — шофьорът ми изгуби половин час, докато открие това място.
— Съжалявам, въпреки че не е чак толкова трудно.
Тя погледна недоволно към остъклената витрина, където бяха изложени сладкиши и една шоколадова торта; към задимената кухничка; към надрасканите маси от червена пластмаса и към сервитьорките, които разнасяха яхния, пържени яйца, сандвичи и холестерол.