Седнал срещу нея, Хари си мислеше, че тя е най-привлекателната жена, която е виждал някога… въпреки че носът й беше малко големичък, сините й очи бяха прекалено раздалечени, а брадичката й беше малко по-закръглена от необходимото. Но устата й беше разкошна — с пълни устни, които й придаваха уязвимост. Освен това около нея сякаш имаше някакво златисто сияние. Харесваше му самоуверената й енергичност и интелигентността в очите й. И острият й ум. Всъщност тя цялата му харесваше. Дори ушите й. А той беше особено придирчив към ушите. Нейните бяха красиви. Малки и прилепнали към идеално оформената й глава.
Жалко, че се сдърпаха така за портрета по описание, защото вечерята можеше да му донесе доста повече удоволствие.
Той извика сервитьора и поръча шампанско, без да я попита. Тя повдигна вежди изненадано.
— Ако не го обичате, мога да поръчам нещо друго — успокои я той. — Просто искам да опитате това. Открих го във Франция и се оказа, че е едно от най-добрите.
— Ами ако предпочитам мартини?
— Поръчайте си.
— Ясно. Вие сте мъж, който поема отговорността.
Той сложи лакти на масата и подпря брадичка на юмруците си. Наклони се към Мал и я погледна в очите.
— Само когато съм сигурен, че и другият го иска.
Мал също подпря брадичка и го погледна. Забеляза, че около оловносивото зениците му имат по-тъмни пръстени. Смяташе, че е привлекателен. Жалко, че беше толкова дързък. Освен това беше сигурна, че прави всичко заради портрета по описание. А тя не искаше да има нищо общо с него. Иначе можеше и да го хареса.
Каза му предизвикателно:
— И така, кажете ми, детективе, защо всъщност ме поканихте?
— Смятах, че това ще бъде добра възможност да се опознаем.
Тя му се усмихна лукаво.
— По-добре внимавайте. Аз може и да знам за вас повече, отколкото си мислите. Все пак, тъй като сте човек, който обича да носи отговорност, защо не поръчате и за двама ни?
Той повдигна вежди изненадано.
— Оказвате ми твърде голямо доверие.
— Доверие е дума, която не съществува в речника ми.
Той я погледна недоверчиво, но тя само се усмихна. Хари даде знак на сервитьора, направи поръчката и отново се обърна към нея.
— Детективе, е доста формално обръщение за хора, които споделят едно кулинарно удоволствие — отбеляза той. — Освен това ще ми е много неприятно, ако някой си помисли, че съм тук по работа. Бихте могли да ме наричате Хари.
Сервитьорът наля шампанското и тя отпи. После погледна Хари одобрително.
— Определено познавате вината.
— Както и някои други неща — съгласи се той.
— Хм, не може да се каже, че сте скромен, детективе.
— Не и за нещата, в които съм сигурен. И казахме, че ще бъде Хари, нали така?
Тя наклони глава замислено.
— Не съм сигурна, че ще свикна да те наричам Хари. Но пък няма да ми се налага, тъй като това ще бъде нашето първо и последно споделено кулинарно удоволствие, както ти изтънчено го нарече.
— Не ми е приятно да си мисля, че това ще бъде първата ни и последна среща, госпожо Малоун.
— Госпожо Малоун?
Той повдигна вежди.
— Бихте ли предпочели мадам?
Тя се разсмя.
— Не знаех, че чувството за хумор влиза в изискванията за детектив.
— Не влиза, но не сте ми предложили да ви наричам Малъри, госпожо Малоун?
Тя вдигна тост.
— За теб, Харълд Пийскът Джордан Трети. Наследник на известно, богато адвокатско семейство от висшата класа. — Тя го погледна и в сините й очи искреше смях. — Син на един от най-големите адвокати на времето си. Експерт по разпитите в съдебната зала, известен със способността си да намери законова вратичка, която да отърве клиента му. Въпреки че и той, и всички останали знаели, че клиентът му е дяволски виновен. Бил блестящ и когато договарял условия за отстъпки, ако нямало начин за измъкване.
Хари изстена.
— Нека не разкриваме всички семейни тайни.
Тя му се усмихна накриво.
— Но ти, Хари Трети, си пренебрегнал семейната традиция. Отишъл си в Мичиганския държавен университет и си станал футболна звезда. Учен американец, със среден успех отличен. Идеален избор за големите футболни отбори. Но си отклонил предложенията. — Очите й срещнаха неговите с любопитство. — Защо, Хари? Какво се случи?
Той повдигна рамене и отпи от виното си.
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
— Дори и аз не мога да знам човешките мисли и личните основания за вземане на решение. Но мога да направя един разумен опит за познаване. Баща ти?
Хари кимна.
— Той беше започнал да остарява. Когато се оженил, вече минавал четирийсет. Когато отидох в университета, той минаваше шейсет. Искаше да бъде сигурен, че нещата продължават по отъпкания път дори и след като него вече го няма. И той направи това, което можеше да прави най-добре. Договори се с мен.