— „Аз остарявам, Хари — ми каза той, свирейки на струните на сърцето и вината. На моята възраст човек не знае колко още му остава. И помни, трябва да мислим за майка ти… за продължението на живота й… След като аз си отида. Искам да бъда сигурен, че фирмата ще бъде в твоите ръце, на сигурно място в семейството, а не заграбена от крадците на гробове“. — Хари се усмихна. — Имаше предвид партньорите си. Все смяташе, че дебнат да го изместят, и предполагам, че е бил прав. Както и да е, той бе решил първо да уча право. А после ще видим за футбола. „Не мисли, че не се гордея с теб, сине, ми каза той. Кой баща не би се гордял да види сина си да бележи онзи победен тъчдаун срещу Нотр Дам? Ами че аз щях да се пръсна от викане заедно с другите. Но фактите са си факти и аз не ставам по-млад. Погледни отговорностите си, Хари. Помисли за майка си“.
— И така, ти, като добро момче, отиде да учиш право в Харвард… и едва не те изхвърлили първата година. Вероятно си се постарал, за да си го върнеш на баща си.
Той възкликна удивен:
— Човек не може ли да си има личен живот, Малоун?
— Разбира се — отговори тя, — но не и ако става въпрос за неща, отбелязани в документи. Прекарал си повече време в срещи с второкурснички, отколкото в училище. Два пъти си блъскал „Поршето“ си, посещавал си често прекалено много барове, а оценките ти никакви ги нямало. Бил си временно отстранен.
Хари вдигна ръце отчаяно.
— На първа среща на човек не му се иска да чуе точно това… списък от младежките му грешки. Нарочно ли се опитваш да подкопаеш почвата под краката ми?
В очите й вече имаше нещо повече от любопитство. Имаше топлота и съчувствие, точно както при телевизионните й интервюта, когато интервюираните имаха чувство, че тя наистина се интересува от думите им, и изливаха душата си пред нея.
— Всичко е наред, Хари. Можеш да ми кажеш — прошепна тя. — Обещавам, че ще си остане само между мен и теб.
Хари кимна:
— Исках да се върна, но беше прекалено късно… бях изгорил всички мостове зад себе си. В света на футбола бях остаряла новина. Вече имаше ново поколение, по-младо, по-нетърпеливо, по-добре подготвено. Бяха по-добри от мен. Баща ми каза, че никой не съжалява повече от него, но семейството е на първо място и че той не е човек, който би избягал от отговорностите си. И очакваше същото от сина си.
Хари се разсмя, докато разказваше на Мал какво точно му беше казал баща му за закопчаването на панталоните.
— И така, ти се върна да учиш право?
— Знаех, че е прав. Късметът идва само веднъж в краткия, сладък живот на спортиста. Трябва да се решава… сега или никога. Когато дойде, сграбчваш го, иначе току-виж отлетели година-две и ти вече си прекалено стар, пренебрегван заради новото попълнение. Завърших право и отидох да работя при баща си.
Сервитьорът се появи. Мал ококори очи от удоволствие, като видя блюдата от сьомга и миниатюрни, хрупкави картофени кейкчета. Хари си помисли, че тя изглежда като момиченце пред тортата за рождения си ден.
— Опитай го — окуражи я той. — Виж дали е толкова вкусно, колкото изглежда.
— Ммм. — Очите й светеха от удоволствие, устата й беше пълна. — Дори по-добре.
— С облекчение виждам, че все пак си човешко същество. Бях започнал да си мисля, че всъщност ти си точно тази Мал Малоун, която виждаме по телевизията.
— Вероятно е така.
Нямаше намерение да изяснява себе си пред детектив Хари Джордан. Тя отново подхвана своята тема.
— Работата при баща ти е продължила две години. После си напуснал и си станал полицай. Защо?
Ясните й сини очи сякаш ровеха в главата му за истината. Той осъзнаваше, че зад мекия глас и учтивия маниер умът й беше остър като бръснач и вероятно точно това съчетание й носеше такъв успех.
— Щом като знаеш толкова много, предполагам, че вече знаеш и тази причина. — Тя помълча малко и каза: — Ами жена ти? Обичаше ли я?
— За Бога, Малоун — изгледа я той шокиран. — Разбира се, че я обичах. И ако искаш да знаеш, дяволски ме болеше, когато тя си отиде. Защо, ако мога да попитам, се интересуваш?
— Просто проверявам дали и богатите полицаи имат чувства.
— Като теб ли, Малоун? — попита той студено.
Тя се усмихна.
— Туш, детективе. Разкажи ми за „Муунлайтин клъб“.
Той не можа да се сдържи и се разсмя. После отрони с възхищение:
— Как, по дяволите, разбра? Предполага се, че това е тайна.
Хари беше купил и подпомагаше гимнастическия салон анонимно. Само някои от началниците му знаеха за това.