Имаше проблеми само с любовните истории. Не вярваше, че хората наистина се гледат така, че се прегръщат и целуват, че си казват обичам те. Знаеше, че нейните родители не я обичат, и се чудеше дали е така, защото е грозна. Тя приличаше на мишчица, слаба, с права светла коса, късогледи сини очи, скрити зад грозни пластмасови очила с дебели лещи. Не помнеше някой от двамата някога да я е прегърнал или целувал. Никога не й говореха мило, не я караха да се чувства по-специална.
Когато беше на единайсет, баща й не се върна след едно пътуване. Измина година и внезапно една сутрин Мери Малъри слезе долу в кухнята и откри майка си да седи и да пуши както обикновено. Но този път тя държеше писмо. Стискаше го близо до сините си очи и го четеше отново и отново, повдигнала вежди от изненада и объркване.
— Мери Малъри — поде тя с особен глас, — тук пише, че сме просрочили плащанията по ипотеката. Пише — тя посочи с треперещ пръст написаното, — че сме пренебрегнали предишните им писма и ако не освободим жилището до събота сутринта, ще дойдат да ни изхвърлят.
Тя вдигна очи и загледа удивено бледата си, очилата дъщеря, застанала до вратата. Сякаш внезапно беше видяла светлина в тунела, щастливия край, който все търсеше. Изведена от летаргията си, тя скочи на крака.
— Трябва да ми помогнеш. — Тя се огледа из малката кухня. — Трябва да съберем багажа. Кухненските съдове и дрехите. — Замисли се за миг. — Знаеш какво означава това, нали? — Обикновено безжизнените й очи бяха оживени от триумф. — Никога повече няма да видим баща ти.
Тъжно беше, че трябваше да отнемат дома им, за да се освободи майка й от тиранията на садистичния си съпруг, но Мери Малъри не мислеше тогава за това. Чувстваше единствено облекчение. А след това и тревога.
— Но от какво ще живеем, мамо? — попита тя уплашено.
— Ще си намеря работа — махна майка й безгрижно с ръка, докато отваряше едно чекмедже, от което извади поочукани кухненски прибори и ги нахвърля в някаква пластмасова торба. — Като продавачка в магазин или сервитьорка. Все нещо ще намеря.
На Мери Малъри не й се вярваше, но знаеше, че не могат да останат там, където са, затова взе един кашон и послушно го напълни с евтини съдове, като ги подреди старателно.
Спря и погледна несигурно майка си. Тя си тананикаше нещо беззвучно и Мери Малъри се сети, че никога преди не е виждала майка си възбудена за нещо. Искаше да зададе един-единствен въпрос.
— Мамо, къде ще отидем?
Майка й се спря замислено.
— Знаеш ли какво? Винаги съм искала да живея край океана.
Тя се разсмя. Необичаен звук, който раздвижи застоялия въздух в старата къща, подобно на свежия морски бриз, за който мечтаеше.
— Да, ето къде ще отидем — повтори тя въодушевено. — Край морето.
Това беше единственият път в живота й, когато Мери Малъри видя някакво подобие на симпатичното момиче, което майка й е била някога. Преди да се омъжи и преди дълбоката депресия да сложи отпечатък върху нея.
Въодушевлението на майка й зарази и Мери Малъри. Тя почти повярва, че щастието лежи пред тях, край морето там, където свършва дъгата. Разсмя се, докато хвърляше чинии и тигани в друг кашон.
— Ще отидем до океана! — извика тя радостно.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш вече усещаше соления въздух, а вятърът развяваше косите й, сякаш предвкусваше щастливия нов живот.
Няколко часа по-късно те бяха натрупали покъщнината в древния син „Шевролет“. Майка й седна зад кормилото и Мери Малъри и напомни, че трябва да заредят бензин, тъй като тръгваха на дълъг път.
На бензиностанцията майка й преброи парите много внимателно, намигна й и влезе в малкото магазинче, откъдето й купи кока-кола и сникърс.
— За обяд — обясни тя загадъчно, като запали цигара от нов пакет „Марлборо“, докато пътуваха.
— Ами училището? — попита тя, върната внезапно към мрачната действителност.
— Ще има ново училище — прекъсна я майка й, без дори да си направи труда да погледне старото.
— Не трябва ли да им се обадим?
— Ъъ — поклати глава майка й. — Няма нужда. Повярвай ми. Те дори няма да забележат, че те няма.
Мери Малъри се обърна по посока на грозната училищна сграда от червени тухли, в която ходеше от четири години. Там нямаше приятели, дори учителите я пренебрегваха.
Знаеше, че е различна от децата в училище. Беше виждала как техните родители идват на родителски срещи или на тържествата им. Те бяха обикновени, усмихнати хора, които разговаряха помежду си и се шегуваха с децата и учителите. Хора, които ходеха хванати под ръка, докато пресичаха училищния двор, наклонили глави един към друг, докато говореха. В дома на Мери Малъри никой никога не говореше.