Майка й и баща й никога не ходеха в училището, нито веднъж не бяха отишли през цялото време, откакто тя беше там. И учителите никога не я питаха за тях. Само се споглеждаха, когато виждаха, че Мери Малъри е сама на концерт или спортно състезание.
Другите деца не я пренебрегваха. Те просто никога не я забелязваха. Мери Малъри беше като завързака на котилото, оставена да живее или да умре, доколкото й стигнат силите.
Знаеше, че майка й е права. На никого нямаше да липсва. Надяваше се нещата да бъдат по-различни в новото й училище край морето.
Пътуваха сред красиви пейзажи и край Мери Малъри минаваха черно-бели крави, пилета, които кълвяха зърно по двора, а веднъж вижда куп малки розови прасенца, които припкаха на малките си копитца около огромната си, тромава майка.
Тя изяде своя сникърс на съвсем малки хапчици, за да удължи удоволствието, но докато стигнат крайбрежния път, вече падаше мрак и тя отново беше гладна.
— Гладна съм, мамо — промълви тя. — Къде ще вечеряме?
Майка й погледна часовника на таблото и възкликна изненадана:
— Мили Боже, дойде ли вече време за вечеря?
Тя завъртя рязко кормилото наляво и колата пресече магистралата точно пред един натоварен камион, после спря на посипан с чакъл паркинг.
Камионът, натоварен с прясно отсечени трупи, закова със свистене зад тях.
— Проклети шофьорки! — кресна шофьорът на камиона, като бършеше потта от челото си. — Ако не се научите да сигнализирате, госпожо, ще си намерите смъртта.
Мери Малъри прехапа устни притеснено, но майка й сякаш не чуваше.
— Извинете — подвикна Мери Малъри, но шофьорът поклати глава и ги изгледа злобно.
— Хайде — каза майка й, като излезе от колата и тръгна към ярко осветеното заведение. Мери Малъри забърза след нея.
— Мамо, не мислиш ли, че е по-добре да заключим колата?
— Да я заключим? Защо?
Тя погледна назад безпомощно. Мери Малъри взе ключовете, изтича обратно и заключи колата.
Заведението, където се спираха обикновено шофьорите на камиони, беше ярко осветено, задимено и претъпкано. Миришеше на пържено, сандвичи и кафе. Музиката гърмеше от грамофона в ъгъла и се конкурираше с шумните разговори, тропането и тракането, идващи от кухнята, където се приготвяше бърза закуска.
Без да обръща внимание на другите клиенти, майка й отиде в началото на опашката. Обърна се и погледна Мери Малъри, която се беше дръпнала притеснено настрани.
— Сандвич искаш ли? — извика тя.
Без да изчака за отговор, поръча два сандвича и две бири.
Взе подноса си и се отправи към една маса, близо до прозореца, без да обръща внимание на изпепеляващите коментари на ядосаните шофьори. Мери Малъри се помъкна след нея с наведена глава, като се надяваше, че никой няма да се нахвърли върху тях, задето изпревариха всички.
Тя седна срещу майка си и се зае със сандвича си. Не помнеше вече последния път, когато бяха правили това заедно, и духът й се повдигна. Започна да вярва, че наистина ги чака нов живот край морето. Майка й изглеждаше толкова различна — силна и целеустремена, сякаш отървавайки се от съпруга си, беше оставила зад себе си ужасното минало и онази друга тъжна и изплашена жена. Мери Малъри беше сигурна, че тя ще успее да си намери работа. Щяха да си имат нормален дом и приятели и щяха да бъдат щастливи.
Когато се върнаха в колата, тя заспа. Не се помръдна, докато майка й не я побутна.
— Събуди се, Мери Малъри — подръпна я тя. — Стигнахме до морето.
Намираха се на една висока скала. Зад тях имаше гора, а дърветата бяха толкова високи, че сякаш докосваха ясното нощно небе. Пред тях се простираше океанът — злокобно тъмен, с изключение на чистата сребърна пътека, хвърляна от пълната луна.
Мери Малъри свали стъклото на прозореца си и подаде глава навън. Вдиша студения, свеж въздух, изплези език, за да усети солта на вятъра.
Океанът се вълнуваше неуморно, като ръмжеше и стенеше, когато се блъскаше в скалите, подобно на гигантски праисторически звяр.
— Всичко както трябва ли е, мамо?
Майка й се прозина.
— Предполагам, че можем да преспим и тук — промърмори тя, отпусна се назад на седалката си и затвори очи.
Мери Малъри погледна през рамо. Задната седалка беше затрупана с кутии, найлонови чанти и нахвърлени дрехи на майка и. Нямаше къде да се опъне. Тя вдигна прозореца, отпусна се на седалката си и се въртя, докато се намести в някакво поносимо положение.
През тази нощ тя усещаше в съня си соления мирис на океана, а когато се събуди, слънцето беше поръсило тръпнещите води със златни петънца.