Майка й беше дълбоко заспала, с глава на рамото й.
Това беше най-голямата близост с майка й, която помнеше. Остана напълно неподвижна, защото се страхуваше да изгуби контакта. Наслаждаваше се на топлината на мекото лице на майка си, допряно до ръката й.
Пред нея морето промени цветовете си, когато небето се изпълни с облаци. Невинното синьо-зелено се превърна в тъмносиво. Две катерици изтичаха покрай колата, когато първите капки дъжд затрополиха по покрива. Дъждът се превърна в порой, а океанът започна да реве, да бушува и да се нахвърля върху скалата.
— О, Боже, вали — въздъхна майка й, като седна и разтърка очи. — По-добре да тръгваме, Мери Малъри.
Колата се затръска назад по хлъзгавия път през гората, който излизаше на магистралата. Чистачките мърдаха напред-назад безполезно, докато майка й караше „Шевролета“ на юг.
Когато след половин час спряха пред една бензиностанция, дъждът все още се лееше от небето. Те изпразниха две торби, сложиха ги на главите си, за да не се мокрят, и хукнаха към тоалетната, като се кискаха като глупави ученички. Измиха лицето и ръцете си, но нямаха четки за зъби, затова си взеха пакетче ментови дъвки и отново поеха по пътя си.
— По дяволите — промърмори майка й, когато излязоха на магистралата. — Смятах да налея бензин.
Мери Малъри провери индикатора — все още имаха половин резервоар. Загледа се през прозореца в пръските, които хвърляха покрай себе си камионите, натоварени с дървени трупи, полетели по магистралата, сякаш беше тяхна собственост.
— Мамо, гладна съм — каза тя след час, надвиквайки мушката, която гърмеше по радиото.
— Гладна си? Пак ли? — Майка й запали нова цигара и я изгледа невярващо. — В последно време май все си гладна. — Тя се засмя. — Сигурно е от морския въздух.
Мери Малъри, която през последния час не беше дишала нищо друго, освен цигарен дим, смяташе, че глътка чист морски въздух няма да й дойде зле. Свали прозореца си, но през него влезе само мразовитият вятър и поток вода.
— Затвори проклетия прозорец, Мери Малъри, ако не искаш да ме умориш — възкликна майка й и потрепери.
Мери Малъри затвори прозореца и се пресегна отзад за един пухкав син пуловер от мохер.
— Ето — подаде го тя на майка си.
Майка й сякаш не забеляза, но тя все пак го наметна около раменете й.
Продължиха все напред през поройния дъжд… часове наред, както й се стори. Внезапно двигателят започна да кашля и да прекъсва. Майка й се намръщи и настъпи по-здраво педала на газта. Мери Малъри я погледна уплашено.
Майка й отби голямата стара кола встрани от пътя. Двигателят се покашля за последен път и замря. Тя се протегна, за да облекчи болката в гърба си от дългото пътуване.
— Е, предполагам, че сме дотук — прозина се тя. — Бензинът свърши. Това е краят на пътя, Мери Малъри. Ето ни тук и тук ще останем.
Мери Малъри свали прозореца си. Надникна навън и прочете табелата, която беше точно пред тях. На нея пишеше:
Глава 15
Денят на Хари беше дълъг и тежък, а и все още не беше свършил. Имаше и още случаи, освен този на Самър Янг, както и едно посещение — до болницата — преди да се прибере вкъщи, да си налее бърбън, да вземе душ, да си пусне някаква музика и да си помисли за вероятната реакция на Малъри Малоун на неговата загадъчна бележка.
Той нарочно не написа името си върху бележката, но сега внезапно си спомни, че ще се получи много смешно, ако тя не се сети от кого са цветята. „Ами, каза си той с усмивка, разбира се, че ще се сети. Малъри е умна жена“. Канеше се да каже сладкишче, но се спря навреме. Госпожа Малоун не би приела да я определят като сладкишче.
Той вкара „Ягуара“ между червен „Форд“ и оловносиво „Волво“, като автоматично отбеляза номерата им. Това му беше изграден рефлекс от времената в патрулната кола, когато трябваше да си отваря очите непрекъснато за откраднати коли и избягали престъпници. Номерата се запаметиха в главата му, докато пресичаше паркинга към спешното отделение.
Преди няколко часа го бяха извикали на мястото на катастрофа, която на пръв поглед изглеждаше случайна, но ако се вгледа човек по-внимателно, приличаше на умишлено нападение. Само че жертвата нямала голямо желание да си отиде. Щом нямаше труп, полицай от отдел „Убийства“ нямаше работа тук, но Хари проверяваше за всеки случай дали положението не се е променило.
Чакалнята миришеше на дезинфектанти и кръв и както обикновено въздухът тежеше от напрежение. Болните чакаха реда си търпеливо. Бебетата плачеха, разстроени родители крачеха напред-назад, притихнали роднини стояха и чакаха новините — добри или лоши — за онези, които обичаха.