— Добър вечер, Сузи — поздрави той младата сестра на рецепцията. — Създават ли ти много работа тази вечер?
— Както винаги — отговори му Сузи Уокър с онази особена усмивка, която подсказваше, че не би имала нищо против ако той поиска телефонния й номер, но вече се бяха срещали в болницата поне дузина пъти, без той да го направи. — Предполагам, че идваш заради нападнатия пациент. Вече го преместиха в отделението… на третия етаж вляво. И между другото, детектив Росети те изпревари.
— Историята на моя живот — усмихна се Хари.
Той изкачваше стъпалата по две наведнъж само за да си докаже, че всъщност не е изморен. После зави по коридора, където Росети се разхождаше с чаша кафе в ръка.
— Как е той? — попита Хари, като се запъти към кафе машината.
Росети лапна последната хапка от сандвича си от ръжен хляб и риба тон.
— Доста добре — измърмори с пълна уста — за човек с два счупени крака и пукнат череп. Колата го метнала чак на покрива си. Здравата ударил главата си. Имал късмет, че не си счупил врата. Но ние нямаме късмет, защото той твърди, че не може да си спомни кой знае какво. Само цвета на пикапа. Бял.
Хари се върна с кафето в ръка.
— Е, тогава няма смисъл да висим тук.
— Гейлорд и Франц са дежурни сега. — Росети допи кафето си и въздъхна уморено. — И утре е ден, Професоре. Не знам ти, но аз съм като пребит. Ще си легна рано. — Той погледна несигурно часовника си. — Е, десет като че ли е малко прекалено рано.
— Само ако спиш сам, Росети. А ако трябва да ти вярвам, това никога не се случва.
Росети напълни отново чашата си и те тръгнаха по коридора, като отпиваха от кафето си.
Хари поде замислено:
— В последно време нямаме много късмет с колите. Черна камионетка или пикап, в случая със Самър Янг, бял пикап при тази катастрофа. Дали късметът е против нас? Или ние сме прекалено глупави, за да видим доказателствата, които са под носа ни?
— Какви доказателства? — изгледа го Росети мрачно. — Единственото, което знаем, е, че не го е направил икономът.
— О, имаме много доказателства, Шерлок. Експертизите показват, че влакната, открити в колата на Самър, са кашмир. Черен кашмир.
Росети подсвирна удивено.
— Изглежда, нашият човек има вкус към скъпите пуловери. Може би знае някакъв хитър начин да получи намаление. Или пък има пари. Накара ли момчетата да проверят магазините?
Хари кимна.
— Накарах ги да проверят производителите и вносителите. От лабораторията казаха, че влакното не е от по-евтиния кашмир. То е от добро качество, от корема на най-добрите кози, вероятно монголски. Производителят вероятно е от Европа, предполагат, че е в Шотландия. Това ще стесни търсенето ни до скъпите магазини и бутици.
— Нещо друго? — попита Росети.
— Космите, открити по дрехите й, са от бял мъж. И са били боядисани. Естественият им цвят е сив.
— Смяташ, че се е боядисвал, за да прикрие външността си? Или че просто се опитва да изглежда по-млад, отколкото е?
Хари повдигна рамене.
— Онова, което знам, е, че е по-възрастен, отколкото си мислехме.
Когато минаха покрай рецепцията, те махнаха на Сузи Уокър и й казаха лека нощ.
Росети я изгледа с възхищение. Тя беше млада и хубава, с буйна червена коса и големи зелени очи. От месеци се опитваше да си уреди среща с нея.
— Кога ще отстъпиш, Сузи, да излезеш с мен? — подхвърли той.
— Когато пораснеш, детектив Росети — отговори тя, без да повдигне очи от бележките, които четеше.
Хари се разсмя.
— Страшна техника, Росети. Всеки път проработва, а?
— Понякога губим, понякога печелим, Професоре Просто трябва да знаеш номера, това е всичко.
Те излязоха навън и се спряха на стълбите срещу паркинга, за да обсъдят напредъка на експертите.
— И още нещо — продължи Хари. — Открили са следи от азот в праха, взет от колата. Вероятно е някакъв тор от този, които се купува по цветарските магазини.
Росети погледна мрачно.
— Да не се наложи да проверяваме всеки градинар или любител в Бостън?
— Ами — засмя се Хари. — В Масачузетс. И все пак най-голяма е вероятността той да е най-обикновен семеен мъж, който се занимава по малко с градинарство през почивните дни.
— Искаш да кажеш, когато не се занимава с убиване.
Хари въздъхна.
— Точно така.
Мъжът в тъмносивото „Волво“ ги гледаше през бинокъла. Познаваше ги. Ако можеше да чете по устните им, щеше да разбере за какво си говорят. Толкова ясен беше образът. Все пак би се хванал на бас за стотачка, че говорят за него.
Това му доставяше удоволствие, както и мисълта, че нямат нищо срещу него. Дори не знаеха как изглежда, а и той не им беше оставил никакви следи. Освен това те все още се взираха в миналото, докато той вече гледаше в бъдещето.