— Разбира се. В един оказион. Избирала съм всички хора, които виждаш тук на снимки и картини. Когато създавах новото си минало.
Хари остави внимателно снимката.
— Не искаш ли да ми разкажеш за това, Малоун?
— Не. Ти знаеш какво искам да кажа. — Устните й внезапно се стиснаха, а тя отново имаше онзи наранен вид.
— Не, не знам какво искаш да кажеш. — Той отиде до нея и взе ръката и. — Но мисля, че имаш нужда да разкажеш на някого. Защо това да не съм аз?
Тя вдигна рамене.
— О, не знам… Това е една съвсем обичайна история. Просто толкова упорито се опитвах да я оставя зад гърба си. Да се превърна в друг човек.
Той се намръщи объркано и тя продължи:
— Истината е, че аз всъщност не съществувах, преди да създам образа си.
И тя внезапно му заразказва за детството си — за бруталния си баща, за непрекъснато депресираната си майка, за бягството към океана, в Голдън.
Самотен малък градец го бе нарекла майка й, когато влизаха в града с целия им багаж, струпан в стария „Шевролет“. И беше права.
Посивелите, белязани от времето дървени постройки на Голдън се бяха вкопчили със свирепо упорство в бруления от вятъра бряг. Имаше и няколко обществени сгради и стари хора, които продължаваха да остаряват. Беше скучно местенце, което за кратко флиртуваше през лятото със случайно появилите се посетители и се опитваше да изглежда процъфтяващо и гостоприемно под избелелите украси. Но онези посетители, които се спираха да погледат, никога не оставаха. Бързо продължаваха напред, в търсене на по-оживени и весели места.
Всички жители на Голдън бяха родени тук, както и бащите и дядовците им, затова набързо нарекоха семейство Малоун боклук и ги изключиха от снобското си малко общество.
Мал не намираше думи, с които да опише ужасната самота през тези години. Абсолютната самота, която се простираше безкрайна зад нея, нескончаема пред нея. Единственият й близък човек беше майка й, но само защото живееха заедно, не защото майка й се интересуваше от нея. Тя от нищо не се интересуваше. Понякога, докато лежеше на оранжевата кушетка и се опитваше да заспи, Мери Малъри биваше завладяна от ужас, защото знаеше, че ако тя умре тази нощ, никой по Божията земя не би се заинтересувал. Тя наистина беше едно нищо.
Мал все още виждаше стария фургон, където непрекъснато имаше течение, усещаше миризмата на море, на гниещи боклуци и киселия мирис на мизерията. В този миг тя беше там — преживяваше това отново, усещаше миризмата, мразеше онзи живот.
Фургонът беше предвиден за даване под наем през лятото. Беше малък и повече от мизерен. Беше грозен. Всичко в него беше сиво и изтъркано, с изключение на канапето, което беше избледняло от червено до отвратително оранжево. Майка й заемаше единствената спалня в дъното, която имаше малък прозорец, но той не се отваряше, дори и в най-горещите дни, въпреки че Мери Малъри се беше опитвала с един гаечен ключ, но безрезултатно. Така че, когато времето беше горещо, майка й просто сядаше в дневната и отваряше широко вратата, а телевизорът работеше по цяла нощ и Мери Малъри изоставяше всяка надежда да заспи.
Майка й беше пристрастена към телевизията. Гледаше всичко, всички късни програми, въпреки че Мери Малъри би се заклела, че тя никога не чува и дума от онова, което се говори. Картините просто минаваха пред погледа й — хора, места, събития, докато тя палеше цигара след цигара и димът се виеше безкрайно към тавана. Мери Малъри предполагаше, че майка й се вживява в телевизията така, както самата тя се вживяваше във филмите. Телевизията й напомняше, че е жива. Тя дори не превключваше каналите. Каквото даваха, това гледаше.
Мери Малъри се опитваше да я убеди да си легне.
— Хайде, мамо — казваше тя и заставаше пред телевизора. — Ужасно късно е, а аз трябва да поспя.
Майка й отместваше поглед и запалваше нова цигара.
— Гледам телевизия — отговаряше тя меко.
Но отнесеният поглед на майка й подсказваше на Мери Малъри, че в главата й вървят съвсем различни мисли.
Майка й така и не си намери работа. Живееха от помощи. Задължение на Мери Малъри беше да ходи в „Социални грижи“ всеки понеделник и да взема купоните за храна.
— Пак ли ти? — казваше госпожица Орора Питърсън, като поглеждаше над дългия си нос и наместваше наниза дребни изкуствени перли на кльощавата си, но благопристойна шия и се пресягаше за папката на Малоун.
Мери Малъри беше сигурна, че тя знае наизуст подробностите за мизерията на нейното семейство, но въпреки това правеше внушително представление, като ровеше из книжа, та, поглеждаше нагоре от време на време и си мърмореше:
— Хм… хм… да, ясно.
Мери Малъри често си мислеше колко жалко е че в „Социални грижи“ не работеха същите хора, които се нуждаеха от помощ, защото те щяха да бъдат по-мили и щяха да чувстват по-искрена благотворителност към нещастниците като нея.