Но госпожица Орора Питърсън живееше в хубава, боядисана в бяло къща, разположена под сянката на стари дъбови дървета, в почтената част на града. Това беше същата къща, в която тя беше родена и която й беше оставена от баща й. Носеше очила със светлосини рамки, къдреше косата си три пъти в годината във фризьорския салон на Джоди, където лакираха и ноктите й в благоприлично бледорозово. Караше почти нов бял „Буик“, през двуседмичната си отпуска всяка година ходеше в един и същ курорт в планините и всяка неделя посещаваше презвитерианската църква „Свети Джон“, въпреки че в сърцето й нямаше обич към никого — Мери Малъри подозираше, че това включва и Исус — но пък така имаше възможност да покаже най-новата си шапка.
Мери Малъри се взираше в надраскания линолеум на пода и окъсаните обувки на другите хора, които чакаха на опашка, докато госпожица Питърсън разглеждаше документите в папката й толкова съсредоточено, сякаш разгадаваше някакъв тайнствен код. След около пет минути жената вдигаше поглед и изричаше уморено:
— Ах вие, семейство Малоун… Кога най-после пропадналата ти майка ще си намери работа, вместо да кара нас, данъкоплатците, да се грижим за вас?
Тя вземаше голям гумен печат, удряше го върху страницата и най-накрая преброяваше купоните. После ги мушваше през тесния процеп на стъклото, което я отделяше от грубостта и недодяланите маниери на онези, които бяха изпаднали в беда. И нито веднъж дори не погледна към Мери Малоун.
С пламнали от притеснение бузи Мери Малъри отиваше в супермаркета на другия край на града. Грабваше количката, поемаше между щандовете и започваше да я пълни с царевични пръчки, мляко, маргарин, сирене, салам и хляб. Вземаше кутия боб, четвърт кафе — което се случеше да има намаление на цената за деня. После прибавяше два картофа, а накрая си позволяваше и две зелени ябълки. След това отиваше на опашката и се приготвяше за второто унижение за деня.
Бузите й пламтяха от срам, докато касиерът броеше купоните й. Винаги се ужасяваше, че може да е прекалила и да й се наложи да връща някои неща. Стиснала кафявата кесия, тя продължаваше надолу по улицата, до бензиностанцията, където собственикът й даваше цигари за майка й, въпреки че не беше пълнолетна. Това беше единствената проява на добро отношение за деня, въпреки че той го правеше само защото не искаше да изтърве нито един клиент, а не защото я съжаляваше. Но това все пак й спестяваше доста неприятности, защото след първата оптимистична година майка й практически престана да излиза от къщата, а Мери Малъри беше сигурна, че тя би полудяла без цигарите си.
Майка й излизаше единствено когато потъваше в най-дълбока депресия. Тогава тя се връщаше от училище и откриваше, че майка й я няма. Намираше я на скалите, загледана в морето или да се разхожда бавно по брега, без да забелязва вятъра и дъжда, нито пък огромните вълни, които се блъскаха с рева на експресен влак, карайки земята да трепери под краката й.
Най-накрая тя се връщаше вкъщи. Изсушаваше мократа си от дъжда коса, правеше си чаша кафе и пускаше телевизора. Сякаш бурята беше уталожила онова, което я измъчваше.
Веднъж, на път от магазина към къщи, Мери Малъри мина покрай няколко момичета от училище. Те бяха облечени в елегантни нови пуловери, караха лъскави червени велосипеди, а устните им бяха яркорозови от новото червило с предизвикателен цвят. Те сякаш не я забелязваха или ако я бяха забелязали, се направиха, че не я виждат. Бъбреха си една с друга за момчета, докато караха велосипедите си сред облак от парфюм, току-що купен от парфюмерията на Бартлет.
Мери Малъри прехвърли пакета с покупките в другата си ръка. Намести пластмасовите очила, с които изглеждаше като бухал, и се загледа завистливо след момичетата. Беше сляпа като прилеп. Лещите бяха толкова дебели, че изглеждаха като дъната на бутилки от кока-кола. Имаше чувството, че е скрита зад тях и момичетата всъщност не са я видели. Защо иначе не и казаха поне здравей? Но пък и никой никога не я поздравяваше.
Припомни си първия, ужасен, ден в училище. Въведоха я в стаята и я избутаха пред класа. Трийсет чифта очи я пронизваха, вперени в прекалено късата й, избеляла рокля в износените маратонки и грозните очила. Със здраво насадения си групов инстинкт те веднага разбраха, че тя не е една от тях. Момичетата започнаха да се кискат и да си шепнат чудачка и грозница.
— Кажете здравей, Мери Малъри — нареди учителката, като я погледна е нетърпение, защото тя все още стоеше объркана пред класа.