— Здравей, Мери Малъри — казаха всички в хор и отново се разкискаха.
Мери Малъри измърмори едно здравейте и забърза към чина, който й показа учителката. Очакваше с ужас междучасията, но нямаше защо, тъй като никой не се опитваше да говори с нея. Никой не й предложи да я разведе наоколо или да бъдат приятели. Никой дори не си правеше труда да я зяпа или да й се подиграва. За целия седми клас от гимназията в Голдън тя сякаш беше невидима.
Мълчанието я измъчваше най-много. Вкъщи майка й рядко говореше, все беше потънала в своя собствен свят. В училище, с изключение на задаваните от време на време въпроси от учителите, никой даже не я поздравяваше. И преди беше срамежлива, но сега беше непрекъснато потисната. Казваше си, че е така, защото е грозна, защото е бедна, защото майка й е луда, защото трябваше да чака на опашката пред госпожица Орора Питърсън и след това да дава унижаващите я купони в супермаркета на Голдън. Защото дрехите й бяха евтини, купени от някой оказион, защото никога нямаше да си купи списание „Гламър“ и сода, нито пък да пробва всички нови червила и парфюми в магазина на Бартлет. Тя беше никоя. Нищожество. Незабележимото момиче от гимназията в Голдън.
Отнасяше вкъщи покупките и ги нареждаше в шкафа. Даваше цигарите на майка си и виждаше някакъв проблясък на удоволствие в отсъстващия й поглед.
— Благодаря, Мери Малъри — казваше майка и с прегракнал глас.
И не продумваше повече до края на вечерта.
Мери Малъри облече един пуловер и тръгна по скалите, загледана в развълнуваните зелени води на океана. Спомни си колко развълнувана беше, когато дойдоха да живеят на крайбрежието, в Голдън, население 906. Би се хванала на бас, че сега, когато и двете с майка й бяха тук, никой така и не е променил надписа на население 908. Те не бяха истински жители като госпожица Орора Питърсън. Бяха просто боклук, който живееше от парите на почтените данъкоплатци и толкова.
Долу, на плажа, тя видя две момчета, които тичаха с едно куче. Веселяха се по толкова простичък начин, като хвърляха камъчета във водата, а кучето ги гонеше, че на нея й се прииска да се присъедини към тях. Искаше й се да изкрещи:
— Аз съм тук, не ме ли виждате? Вътре в мен има човек като вас. Искам да се смея, да се веселя и да имам приятели.
Чудеше се какво ли щяха да кажат, ако тя го направеше, но и без това нямаше да се осмели. Срамежливостта й сякаш я осакатяваше. Беше различна и щеше да си остане такава.
Освен в мечтите си. Когато майка й най-после заспеше, тя лежеше будна и мечтаеше за сигурност. Мечтаеше за боядисана в бяло къща, като къщата на госпожица Орора Питърсън, пълна с масивни дъбови мебели. Представяше си, че кара открит бял „Кадилак“, вместо старият зелен „Шевролет“, вятърът развява вълнистата й руса коса, а не правите пепеляворуси кичури. Мечтаеше за пиле на масата в неделя вечерта и за току-що изпечен ябълков пай. Мечтаеше майка й да сложи нова шапка, а тя — розово червило, и да отидат на църква, после да побъбрят със съседите си и дори да изпият по нещо по-късно.
Тя растеше и мечтите й ставаха по-големи. Вече мечтаеше за успех. Знаеше, че има други места, други светове, където хората не живееха като нея, дори не и като госпожица Орора Питърсън, и че един ден ще бъде част от този свят. Тогава щеше да купи на майка си нов дом, с изглед към океана, където и да е — само не в Голдън. Щеше да й купува хубави дрехи, диамантени обици, щеше да я накара да се усмихне отново така, както онзи единствен път, когато беше разбрала, че няма да й се наложи да вижда отново садистичния си съпруг. Мери Малъри искаше да превърне всички мечти на майка си в действителност. И своите също.
Но на следващата сутрин, когато се събудеше, тя пак си беше момичето, което не съществува.
Мал се върна от болезненото детство към действителността. Повдигна глава и погледна Хари. Видя съчувствието в хубавите му сиви очи.
— Никога и на никого не съм разказвала това — промълви тя тъжно. — Бях прекалено ужасена, за да отида на психоаналитик. Просто не можех да го изрека, да го призная. Страхувах се, че ако го направя, ще се превърна отново в Мери Малъри и всичко, за което съм се борила, всичко, което съм станала, ще изчезне.
Хари взе ръцете й. Бяха студени, а красивото й лице беше бледо и измъчено. Той целуна дланите й.
— Била си смела, Мал. Спечелила си — изрече той с възхищение. — Как успя?
Тя повдигна рамене.
— По обичайния начин. Бях умна и упорита. Учих, спечелих стипендия. Години наред животът ми се състоеше само от това… учение и упорит труд. — Тя въздъхна, припомняйки си дългите, тежки, белязани от мизерия, години. — После се дипломирах и… е, ти знаеш останалото.