— Може и да имаш идеални зъби, Росети, но умът ти не е наред. Една свободна вечер едва ли може да се нарече почивка.
— Що се отнася до теб, може. Тя сигурно е нещо специално за теб, щом те е накарала да напуснеш града.
Хари го погледна.
— Да, така е.
— А дали знаем името й.
Росети се люлееше напред-назад със стола и се подсмихваше.
— Ти не го знаеш. Аз го знам.
— И така ще си остане, а?
— Аха.
Хари прегледа набързо купищата документи на бюрото си.
— Дали има някаква малка вероятност това да е Малоун?
Росети наклони стола твърде много. Чу се трясък и когато Хари се обърна, го видя проснат на земята. Разсмя се, докато Росети се изправяше, разтривайки лактите си.
— Вече не правят столовете така, както едно време, когато бях малък — измърмори Росети.
— И детективите също. Ти си разбил калъпа. Вместо да се ровиш в личния ми живот, защо не ми кажеш какво точно стана при шефа?
И Росети го направи.
После всички сякаш подлудяха, когато дойде съобщението за стрелба в магазина „Седем — Единайсет“. За секунди бяха там и въобще не остана време дори да мислят за госпожа Малоун.
Униформени полицаи обкръжаваха магазина, когато колата на отдел „Убийства“ пристигна с виещи сирени. Над тях кръжеше хеликоптер.
Хари и Росети изскочиха от колата и се огледаха.
Точно зад тях спря линейка и лекарите изтичаха, понесли екипировката си. Появиха се и репортерите от „Херълд“ и екипът от местната телевизия. Росети отиде да поговори с полицаите от патрулната кола, които бяха пристигнали първи, а Хари си проправи път през тълпата към входа.
— Детектив Джордан!
Това беше репортерката от местната телевизия.
— Колко жертви има, детективе? Какво знаете за убиеца?
Той вдигна ръка.
— Почакай малко, Лусия! — Той не се спря при нея. — Ще ти кажа какво се е случило веднага щом самият аз разбера.
Лусия се обърна към камерата.
— Току-що научихме за стрелба в местен магазин — започна тя уверено. — Все още не сме сигурни за броя на жертвите, но се говори, че може да са повече от една. Засега няма информация и за нападателя, въпреки че скоро очакваме да научим нещо ново. Онова, което знаем, е, че става въпрос за кражба и са се чули няколко изстрела. Ще продължим да ви информираме за развитието на случая.
Вътре в магазина Хари огледа жертвите. Единият беше мъртъв — половината му череп беше отнесен. Лекарите се бяха надвесили над другия — чернокож младеж — и го слагаха на системи. Нямаше много кръв, само няколко малки, кръгли дупки на гърдите, но когато го повдигнаха, под него имаше цяла локва кръв. Беше в безсъзнание, затова го преместиха внимателно на носилка.
— Другият е твой, Професоре — обяви лекарят, докато избутваха по-младия мъж към линейката.
Росети влезе и застана до Хари, загледан в мъртвия мъж.
— Професоре, не си ли мислиш понякога, че си избрал погрешната професия? Трябваше да продължиш да се занимаваш с правото. Чисто, просто и приятно. И се плаща по-добре.
После дойде съдебният лекар, след него експертите и започна добре познатата процедура, която следваше всяко убийство.
Навън полицаите разпитваха двама очевидци, които видели убиеца, докато бягал от магазина. Те казаха, че той носел оръжие, скочил в една кола, която го чакала, и изчезнал. Раненият младеж работел в магазина, по-възрастният мъж, който починал, сигурно е бил клиент.
— Бил е на погрешното място в погрешното време — обобщи Хари горчиво, докато съдебният лекар извършваше прегледа си.
Очертаха с тебешир положението на жертвата, след това поставиха тялото в специална торба и затвориха ципа й. Хари си помисли с тъга, че след убийството не остава нищо от човека, дори и нормалното достойнство на смъртта.
— Оръжието е било вероятно узи — определи рязко лекарят. — Експертите ще уточнят модела.
Полицаите имаха описание на колата, с която е избягал убиецът — бял пикап. Хари наостри уши и разпита по-подробно двамата свидетели. Първо — жена на средна възраст. Тя каза, че била на път за магазина, когато оттам излетял мъжът.
Беше пребледняла и дишаше тежко, но успя да им даде добро описание.
— Можех да бъда аз — повтаряше тя отново и отново. — Две минути по-рано и можех да бъда аз.
Другият свидетел беше един бездомник, който висеше край магазините и ровеше из кофите за боклук за бутилки, които да върне и да припечели нещо — то понякога му стигаше, за да си купи евтин алкохол и да облекчи неволята си. Но все още беше рано и той не беше събрал достатъчно за дневната си доза, затова разказа съвсем ясно какво е видял.