Росети поклати мрачно глава. Простреляният беше чернокож, едва двайсет и пет годишен, със съпруга и малък син. Сърцето му се изпълни с горчивина, когато си припомни голямото си, оживено италианско семейство. Баща му имаше малка пицария. Заведенията за бързо хранене и откритите щандове бяха местата, най-често подлагани на кражба и насилие, и това въобще не му харесваше. Беше прекалено близо до дома му.
Той тръгна към стълбището в края на коридора и мина през чакалнята. Не беше останало нито едно място за сядане. Разтревожени роднини се тълпяха, за да научат нещо за близките си. Лицата им бяха пребледнели и напрегнати от страх.
Сузи Уокър се приближаваше към него. По бялата й престилка имаше кръв, а тя изглеждаше изтощена. Когато се разминаха, му кимна, без да се усмихва. Тази вечер не си разменяха празни приказки. Тя отвори една врата и той зърна дете на леглото, а до него доктор Блейк в цивилни дрехи.
„Това е една от онези нощи, помисли си той мрачно. Точно една от онези ужасни нощи, които се случват на няколко години“.
Когато слезе долу половин час по-късно, чакалнята се беше изпразнила като по чудо и отново се беше възцарило спокойствие.
— Затишие пред буря? — попита той дежурната сестра.
— Надявам се, че всичко беше дотук — каза тя. — Някои от нас са на работа от сутринта.
Росети погледна към часовника на стената. Минаваше полунощ.
— Късмет — пожела й той и си тръгна.
Но късметът на жертвата от магазина се беше свършил и сега той трябваше да каже на младата му съпруга, че вече е вдовица. Нямаше голямо желание да го направи.
Хари тъкмо се беше прибрал вкъщи, когато Росети му се обади, за да му съобщи новината. Тя не беше неочаквана за него. Искаше му се да използва някоя по-силна дума от копеле за нападателя. И се радваше, че не му се налага той да съобщи на вдовицата.
Хари пусна чантата си на пода и изведе възбудения Скуийз на разходка сред локвите. Когато се върнаха, оставиха кални стъпки из целия коридор, но това не го интересуваше сега. Радваше се, че е жив.
Със съжаление си помисли, че е прекалено късно да се обади на Мал, и реши, че сутринта това ще е първото нещо, което ще направи. Представи си я заспала в разкошното антично легло. Все още се усмихваше, докато се събличаше. После стоя дълго под душа, облече анцуг и бяла тениска с червен надпис на гърдите и надникна, изпълнен с надежда, в хладилника. Там имаше кофичка мляко с изтекъл срок на годност, кутия с пица отпреди три дни и две кутии бира „Хайнекен“.
Стопли в микровълновата фурна пицата, отвори кутия бира и ги отнесе в дневната. Отчупи парче пица и го даде на кучето. Сякаш даваше дребни бонбонки на слон. Парчето изчезна така, като че ли никога не е съществувало.
Той остави бирата на масичката и включи телевизора. Новините бяха пълни със съобщения за бурята — вече я наричаха ураган — и за множеството произшествия и нещастни случаи по източното крайбрежие. Притеснено си помисли за Малъри. Очите му се затваряха и той се отпусна в удобното старо кресло. Само след минути беше вече заспал.
Скуийз седна в краката му. Наклони глава на една страна и зачака. Хари не се помръдна и той отклони вниманието си към пицата на масичката. Кутията с бира тупна на пода, когато той я сграбчи и по килима се посипаха трохи и разтопено сирене.
Скуийз отново погледна Хари. Беше дълбоко заспал. С доволна въздишка кучето се отпусна до него, сложи глава върху босите крака на Хари и затвори очи. Денят наистина беше много дълъг.
Сивото „Волво“ беше паркирано в края на улицата, полускрито от увисналите клони на един клен.
През повечето вечери спираше там и я чакаше. Имаше нужда да проследи движението й така точно, както диспечерите проследяваха движението на пристигащите самолети. Трябваше да узнае как протича ежедневието й, работната й програма, кога работеше нощем и кога беше най-вероятно да остане сама.
Тя се различаваше от другите му момичета, защото беше заета с работата и с приятелите си. Той би предпочел студентка — те бяха по-млади и по-лесни жертви. Но беше прекалено рисковано. Чуха се твърде много предупреждения и студентките внимаваха.
Той, разбира се, вече знаеше, че тя живее сама в малка, едноетажна къща. Това беше необходимо, за да се класира. Беше прекалено опасно да се катери през прозорците на втория етаж или пък да влиза и излиза от някой пренаселен блок. Наоколо винаги се навъртаха много хора, а никога не се знае кой какво ще забележи. Въпреки че той имаше онзи вид на обикновен, успял човек, който се сливаше с останалите, трябваше да внимава.
Той беше там тази вечер, в залата за бърза помощ, заедно със стотици други хора. Въобще не се различаваше от останалите разтревожени лица в тълпата. Там беше видял Сузи Уокър — напрегнато лице, забързана като всички останали. Беше лесно да се мушне зад бюрото й, докато нея я нямаше. Вече знаеше, че тя държи чантата си в едно от чекмеджетата, затова успя да измъкне ключовете й за секунди.