Разсмя се, когато се сети за това. Можеше да има страхотна кариера като крадец и да обира бижутата на жените… толкова добър беше. Хей, чакай… едно време не ги ли наричаха мъжете от втория етаж? Като Кари Гранд в „Да хванеш крадеца“? В крайна сметка нямаше да се справи. От височините му се виеше свят. Беше прекалено рисковано. Можеше и да го хванат. Той отново се усмихна при тази мисъл. Досега беше неуловим. Беше сигурен в това.
Измъкна книжна кърпичка и избърса запотеното странично стъкло. Не можеше да включи парното, защото трябваше да запали мотора и да привлече вниманието към себе си. Вместо това отвори леко прозореца и в колата нахлу студен влажен въздух.
Светлината на фаровете прониза дъждовната нощ и той бързо взе бинокъла за нощно виждане. Беше синьо-зелената кола на Сузи Уокър.
Тя зави към посипания с чакъл гараж, който по-рано е бил градината на малката къща. Когато изгаси двигателя тя въздъхна облекчено. Беше един часът през нощта, а тя беше на работа от обяд. Не че се оплакваше. Това беше професията, която си беше избрала, и трябваше да бъде на разположение при спешни случаи. Но беше изтощена, полумъртва от умора. Искаше само да се добере до леглото си.
Слезе от колата, затвори вратата и я заключи, после затърси в чантата си ключовете за къщата. Не ги държеше на едно и също място с ключовете от колата, защото ставаха много и не беше удобно. Имаше ключ от предната врата, ключ от задната врата, ключ от шкафчето в гимнастическия салон и ключ от сейфа си, където държеше единствената си ценност — златен часовник, подарък от родителите й за двайсет и първия й рожден ден.
Обикновено не й беше трудно да открие ключовете дори в тъмното, тъй като бяха много, но тази вечер нещо не успяваше. Тя се намръщи и надникна в черната си кожена чанта, като прокара пръсти по дъното. Нямаше ги там.
Огледа се нервно през рамо. Не се виждаше жива душа. Всичко беше потънало в тишина, като се изключи тропането на дъждовните капки. Тя погледна съседните къщи, но никъде не светеше. Поколеба се. Не знаеше какво да прави. Нямаше представа къде може да е загубила ключовете. Вятърът разклати клоните на големия стар клен и я стресна. Страхът запълзя по гърба й. Отново погледна през рамо и кожата й настръхна, като си спомни за убийството. Човек никога не знае кой може да се крие наоколо, да дебне и да чака.
Ръцете й трепереха, докато отключваше колата. Седна на седалката, натисна ключалките и отново задиша спокойно. Искаше й се да беше послушала баща си, когато той й каза да си вземе радиотелефон за всеки случай. Запали двигателя, излезе от гаража и обърна назад по хлъзгавата, мокра улица. Мина покрай паркираните коли и пое надолу по улицата, като караше прекалено бързо.
Той наблюдаваше отпътуването й с усмивка. Свали бинокъла и облече шлифера си. Разбира се, че можеше да я вземе още тогава. Тя беше готова, узряла като плод през лятото. Само че той не действаше така. Имаше нужда да знае за нея повече, за да й се наслади както трябва.
Точно това хората не разбираха, помисли си той, докато вървеше през дъжда към вратата й. Удоволствието не беше само в последния акт. То беше в старателната подготовка, в усещането му за собствената интелигентност при намиране на начини за достъп до жилищата на момичетата, в надникването в живота им, в личните им вещи, в евтината им, женска душа.
Той се усмихна от удоволствие, когато пъхна нейния ключ в ключалката и влезе в нейния дом. Остана неподвижен в мрака, заслушан. Не се чуваше никакъв звук. Извади миниатюрно фенерче от джоба си и освети внимателно наоколо. За миг срещу него проблеснаха котешки очи, после се чу прошумоляване и котката изчезна.
Той разкопча шлифера си и си сложи съвсем спокойно тънките гумени ръкавици. Щеше да се възползва от времето и да свърши всичко както трябва. Утре първата му работа щеше да бъде да си извади ключове от нейните. После щеше да се върне в болницата и да ги пусне на паркинга, близо до мястото, където тя беше спряла колата си. Някой щеше да ги открие и да ги предаде в болницата. Тя щеше да си помисли, че ги е изтървала. А той щеше да идва и да си отива от къщата й, когато си пожелае.
Докато дойдеше нейното време, разбира се.
Глава 18
Същата сутрин, когато Хари си тръгна за Бостън — като й остави портрета по описание — Малъри отиде в гимнастическия салон, за да уталожи гнева си, доколкото може, борейки се за онези успокояващи ендорфини, които би трябвало да нахлуят в тялото ти и да изпълнят главата ти с положителни усещания, ако се потруди човек достатъчно упорито. Не се получи. Когато пое към кабинета си, тя все още кипеше от гняв и разочарование.