Аромат на кафе забави стъпките й. Тя се поколеба. Повдигна рамене, влезе в задименото малко заведение и си поръча препечена кифла със сусам и голямо кафе. После зачака, като потропваше с пръсти по плота и си мислеше каква глупачка беше да довери на Хари спомените си, страховете си.
Когато донесоха кифлата й, тя я изяде без капка чувство за вина, после продължи по пътя си, обвинявайки Хари за слабостта си.
През целия ден настроението й се колебаеше между гняв и мъка. От двете за предпочитане беше гневът. Но въобще не беше лесно на екипа й, защото те понасяха последствията.
— Не сте виновни вие — не преставаше да се извинява тя. — Това е просто един от онези дни…
— Сутринта след предната вечер — каза Бет, като поклати многозначително пръст.
Мал беше в тъмнозелен пуловер, пола и черни ботуши с висок ток. Изглеждаше добре, ако човек не обърнеше внимание на напрегнатостта и на сенките под очите й.
— И така, той в колко часа си тръгна?
— Кой? — попита Мал прекалено невинно и Бет се разсмя.
— Не играеш добре ролята си. Но ако не искаш да ми кажеш, добре, недей. Мога да почакам. — Тя нареди книжата по бюрото си. — Но така не може, скъпа. Имаме да вършим работа и аз трябва да те помоля да престанеш да мислиш за онова, което се е случило… или не се е случило… снощи и да се заемеш със записа за вторник. Готова ли си вече?
Мал кимна и каза натъжено:
— Такъв късмет имате с Роб. Толкова добре си подхождате, толкова сте мили един с друг.
— Ами! Не си ни виждала, когато се караме. Например за това, кой е обещал да купи вечерята, а пък никой не го е направил, когато и двамата сме уморени след дългия ден, а вкъщи няма нищо за ядене. Аз съм прекалено изтощена, за да се замъкна в посредствения ресторант да поръчам нещо и да чакам да го приготвят. И накрая вечерята не е приятна на никого. В такива моменти бракът става трудна работа. Повярвай ми.
Мал се разсмя.
— Радвам се, че не съм ви виждала в такъв момент.
— Права си. Гледката не е приятна. — Бет я погледна изпитателно и потупа ръката й. — Сигурна ли си, че не искаш да ми разкажеш?
Мал поклати глава.
— Знам, че Хари беше все още там, когато си тръгвахме — упорстваше Бет. — А ние с Роб бяхме едни от последните.
— Той остана през нощта — призна си Мал.
— Ау. — Бет я погледна удивено. — Чак толкова лошо ли беше?
— Разбира се, че не. Нищо не е станало. Просто не ми се оставаше сама. Но не, не беше лошо. Той ми донесе виолетки.
— Видях ги, бяха достатъчни да се зареди цял магазин.
— Той не е човек, който мисли на дребно.
— Това е хубаво. Кое е лошото?
Мал повдигна рамене.
— Той не се интересува от мен, Бет. Интересува се от онова, което мога да направя за него. Така че, щом се обади днес, би ли му казала, че съм излязла, че съм прекалено заета и не мога да се обадя или някакво подобно извинение?
— О, хайде, Мал, не бъди толкова сигурна. Искам да кажа, че мъж, който ти купува цяла кошница виолетки, не може да е чак толкова лош.
— Ами ако е оставил портрета на серийния убиец до виолетките… за да го открия, след като си е тръгнал?
— Наистина ли го направи? Горкият дявол! — Бет поклати съчувствено глава. — Наистина те е ядосал. Жалко, защото е чудесен мъж.
Мал я изгледа сърдито.
— О, за Бога! Научава те да танцуваш салса и ти ставаш лесна плячка. Също като Лара и останалите.
Бет се изправи и събра книжата си.
— Струва ми се, че викаш прекалено много за жена, която не иска да види този мъж повече. А и не е ли искрица завист това, което виждам в очите ти?
Тя излезе и хлопна вратата зад себе си.
Мал изкара някак деня с опънати нерви. В шест си сложи червило, облече якето си и си тръгна. Бет не беше споменавала повече Хари.
Мал се спря до бюрото й.
— Някакви обаждания, преди да си тръгна? — каза тя прекалено небрежно.
— Той не се е обаждал, ако това имаш предвид.
— Това е добре — кимна тя, без да го мисли наистина.
— Той все пак те интересува, нали? — заинати се Бет. — Може би трябва да отговориш на обаждането му в края на краищата.
— Какво обаждане? Не мога да съм сигурна в него дори за това.
Бет я изгледа с любопитство.
— Струва ми се, че в себе си не си сигурна. Какво има, Мал? Съвсем сериозно, какво става?
Мал нервно люлееше малката си черна чанта.
— Беше толкова… толкова приятно снощи. Атмосферата беше… нали знаеш… дружелюбна… А когато той си замина, аз открих портрета. Той не спомена, че го носи със себе си, че идва, за да обсъдим нещата отново. Просто го е оставил там, за да го намеря. След това.