Глава 19
На следващата сутрин в седем Хари караше колелото си през площад „Луисбърг“. Скуийз подтичваше задъхан зад него. Бяха минали по дванайсеткилометровия маршрут, който завършваше при зоологическата градина. Искаше му се да покара малко повече, но както обикновено нямаше време.
Хари остави велосипеда в преддверието и сложи паничка вода пред кучето, което я изпи шумно, после грабна телефона и се обади на Мал. Нямаше търпение да й разкаже, че телевизионните мрежи са се заели със случая. Когато отговори телефонният секретар, той се намръщи разочарован. — Обаждах се — каза забързан. — Ще ти се обадя по-късно. После се втурна под душа, прекара електрическата самобръсначка по лицето си, облече се набързо и подсвирна на Скуийз. Тъкмо излизаше през вратата, когато се сети. Върна се в банята, среса се набързо и отново изхвърча.
Ресторантът „При Руби“ все още беше изпълнен с остатъка от снощния никотин, както и с част от сутрешната порция. Той седна и си поръча кафе, две рохки яйца, шунка и пържени картофи с препечено хлебче. Почуди се колко ли цигарен дим изгълтва заедно със закуската си. А също и с междинното хапване, с бирата, която изпиваше понякога след работа, и с вечерята. После си каза, че това е безсмислено, защото нямаше намерение да се откаже от този ресторант.
Не си спомняше да е ял предния ден и сега умираше от глад.
Дорис не беше на смяна тази сутрин, така че кучето остана без вкусното си угощение. То се сви в краката на Хари и зачака.
Хари изгълта кафето си, поиска да му налеят ново, после отиде до телефона на изхода. Отново набра номера на Мал и отново му отговори телефонният секретар.
Той се усмихна. Тя винаги звучеше така, сякаш се надяваше, че някой ще се обади… моля, оставете ми съобщение, дори и да е съвсем кратко. Беше ужасно неуверена, въпреки че никога не би се досетил по вида й. Това беше нейната добре пазена тайна, която тя беше споделила само с него и с никой друг.
— Вече е седем и трийсет, ранобудна птичко — каза той. — Май ми липсваш. Надявам се, че си оцеляла след вчерашния ураган. Ще ти се обадя по-късно на работа.
Докато доизяждаше яйцата и картофите, той се замисли колко по-щастлива можеше да бъде тя само ако пожелаеше да сподели и останалите си тайни. Той със сигурност щеше да се чувства по-щастлив.
През този ден се обади няколко пъти и остави няколко съобщения. Не можа да я открие на работа. Казаха му, че е излязла. Не, не може да се свърже с нея по никакъв начин. Обади й се отново вечерта и отново му отговори секретарят:
— Слушай — поде той с раздразнение, — дяволски неуловима си. Вече ми свършват монетите за телефон. Исках да те питам за онази среща. Сещаш ли се, онази, за която говорихме? Знам, че може да ти се стори малко неочаквано, но майка ми има рожден ден в петък и е организирала тържество. Аз, разбира се, трябва да отида, но се чудех дали не би дошла с мен. Малко е рано да ти стоваря цялото си семейство, но ти вече се запозна с кучето ми, така че би могла да продължиш с останалите и тогава вече наистина ще знаеш всичко за мен. Мислех, че може да те заведа в един малък клуб и на още някои места. А на следващия ден да се разходим с колата из Върмонт. Там, в планините, имам вила. Може да походим малко и да прекараме нощта там. Никакво обвързване. Честно — добави той с усмивка. — Обади ми се дали ще приемеш. Моля те! Ще си бъда у дома след девет. Ако имам късмет. О, между другото, видя ли портрета по телевизията? Копелето все пак се оказа сериен убиец.
През този ден Хари получи още новини от лабораторията. Пуловерът беше шотландски, „Прингъл“, и е бил купен от магазина „Нийман-Маркъс“ в Бостън. Моделът беше черно кашмирено поло от еднокатна прежда и струваше триста шейсет и пет долара. Пуловерите се продавали добре и никога не са намалявали цената им. За съжаление, от две години не са имали такива. Не можеха да направят справка кой си е купил такъв модел.
— Нашият човек определено е паралия, Росети — каза Хари, докато пиеха бира в „Севънс“ на „Чарлс стрийт“.
Всъщност бира пиеше Хари. Росети си беше поръчал водка мартини с лук, вместо с маслина. Хари го изгледа.
— Тази вечер да не се мислиш за Джеймс Бонд, а?
— Изостанал си, Професоре. Умните хора вече пият мартини. Жените харесват това, да знаеш. Смятат те за очарователен.
— Какво стана с чашата бяло вино?
Росети се разсмя.
— Точно това имах предвид. Изостанал си от времето. Дори до маргарита не си стигнал. Какво ще предложиш на Малоун, ако въобще се съгласи на онази среща?
— Шампанско — каза той. — Това устройва и двама ни.