От всичките си къщи, а Мифи имаше три — освен тази, грамадната стара къща на Пийскът в Бостън на „Върнън стрийт“ и една крайбрежна вила в Кейп Код — тя предпочиташе вилата на Джордан.
В задния двор беше опънат огромен навес, обточен с жълто. На кръглите маси имаше подходящи бледожълти покриви, а върху тях беше пръснат тъмнозелен бръшлян и разцъфнали бели рози. По масите бяха сложени сребърни свещници и съдове от кристал и изящен порцелан, въпреки че от фирмата, която организираше тържеството, я предупредиха, че със сигурност ще има счупени неща.
— Нека — каза тя също толкова безгрижно, колкото и синът й, когато кучето дъвчеше кокала си върху античното килимче. — Това са само съдове. Единственото им предназначение е да доставят удоволствие. Просто се подсигурете с достатъчно персонал, който да измие на ръка онова, което е останало, само това искам.
Всички, заети с организирането на тържеството — и сервитьорите за виното и храната, — непрекъснато тичаха между кухнята и навеса. Шампанското се изстудяваше в лед в стари дървени ведра. Стаите в къщата бяха пълни с гости. Още гости пристигаха с автобусите, наети от Мифи, за да ги докарат до вилата.
В залата репетираше струнен квартет от Музикалното училище в Бостън. На сребърни подноси бяха подредени сандвичи.
По-късно една група щеше да свири носталгичните мелодии, които Мифи толкова обичаше, за да потанцуват гостите. Вечерта обещаваше да бъде страхотна и тя вече нямаше търпение.
Единственото, което й оставаше да направи, беше да облече морскозелената рокля от „Валентино“, избрана в Рим преди два месеца, когато тя се връщаше от Турция. И след това да чака, за да види с кого точно ще я изненада Хари.
Хари беше в бара на „Риц“ точно десет минути преди седем. Седна на една ъглова маса, откъдето можеше да вижда вратата. Спомни си как беше направил същото преди време в „При Руби“ и как Мал беше пристигнала изпод дъжда. Изглеждаше като тропическо цвете сред плевели.
Той оправи черната си вратовръзка и прокара пръсти през косата си. Все още беше мокра от душа и се позачуди дали я беше сресал. Поне се беше сетил да се обръсне.
Спомни си за думите на Росети и поръча на бармана два пъти водка мартини — с маслини, не с лук, както предпочиташе приятелят му.
Сервитьорът донесе питиетата на масата, заедно с чиния с гевречета и ядки.
Когато Хари вдигна поглед, Мал стоеше на входа и гледаше към него. Беше облечена в дълга рокля от някаква естествена материя, посипана с миниатюрни златни мъниста и с много дълбоко деколте. Прилепваше по нея точно където трябваше, за да изглежда така, сякаш беше създадена специално да подчертае грациозното й тяло. Роклята се придържаше от две почти невидими презрамки. Хари предположи, че сигурно струва цяло състояние.
Той прекоси залата, взе ръката й и се поклони леко пред нея.
— Изглеждаш знаменито — каза той очаровано. — Какво носи човек под такава рокля?
Тя му хвърли шеговит поглед, докато вървяха към масата.
— Въобще не питай.
Гърбът на роклята беше по-дълбоко изрязан и от деколтето. Роклята се плъзгаше по хубавия й задник като сметана по праскови. Хари си пое дълбоко дъх и прокара пръсти през косата си, докато сядаха.
Тя го изгледа сурово.
— Не бива да правиш така. Сега изгледаш, сякаш си забравил да се срешеш. — После се разсмя. — Като се замисля, все още е пред мен мигът, когато ще те видя със сресана коса.
Тя го изгледа замислена. Беше красив и се чувстваше съвсем естествено в добре скроеното официално сако. Всъщност приличаше на мъж от реклама на Ралф Лорън — от онзи тип, който кара сърцата на жените да се разтуптяват.
— Смятах, че си роден облечен в джинси и черна кожа. Радвам се да видя, че съм сгрешила.
— Страшна работа, а? — Той попипа реверите от сатен, усмихнат самоуверено. — Между другото, поръчах питиета.
Тя изгледа учудено двете мартинита.
— Бях осведомен от заслужаващ доверие източник, че мартинито е питието последна мода. И че жените го смятат за страхотно.
Тя отпи внимателно.
— Никога не съм пила мартини.
— А аз не съм пил дори маргарита.
Очите им се срещнаха и те се разсмяха.
— Не предпочиташ ли една бира? — попита тя.
Той поклати глава.
— Случаят определено заслужава шампанско, а и както Дорис забеляза първата вечер, когато се срещнахме, ти си жена за шампанско. Поръчах мартинитата само за да те впечатля с това, колко съм навътре в модния свят на пиенето и срещите.
— Това наистина ли е среща?
— Ако не е, не знам какво е.
— Тогава смятам да се наслаждавам.
— Добре. Аз също. — Той взе ръката й и те се усмихнаха щастливо един на друг. — Вече пет минути сме заедно, а не сме спорили за нищо.