— Няма да започваме отново, нали?
Той сви рамене.
— Защо не?
— Добре, обещавам през почивните дни да ти разкажа всичко за себе си. Не че е много приятно за слушане, но предполагам, че в планините няма какво друго да се прави.
— Там е подходящо място да пречистиш душата си.
Тя не отвърна и той добави:
— Ще ти разреша да заведеш Скуийз на една дълга разходка в замяна на твоето доверие.
— Благодаря.
— Пристигнахме, Пепеляшке.
Той спря пред хотела.
Тя беше настояла да се върне преди изгрев, защото не можела просто да влезе в хотела по време на закуската, облечена във вечерната си рокля и с този грим. Въпреки че всичко беше съвсем невинно.
Тя му се усмихна, после се наведе и го целуна по устните.
— До утре. Всъщност вече е днес.
— Седем часът — каза той. — Точно.
— Не си заслужава да си лягам да спя.
— Вероятно не сама… и то в „Риц“.
Тя се отдалечи усмихната с онези плавни движения, които щеше да отнесе в сънищата си.
Мъжът се стараеше да кара „Волвото“ бавно. Не можеше да си позволи да бъде спрян от полицията. Не и в това състояние.
Пътуването до дома му сякаш нямаше край. Той дори не чуваше класическата музика, на която обикновено се наслаждаваше, когато се връщаше след убийствата си, задоволен и щастлив. Никога по-рано не му се беше случвало нещо такова — да загуби контрол. Трябваше просто да се съсредоточи върху шофирането. Знаеше, че ако го спрат, е загубен.
Той въздъхна облекчено, когато най-после зави по собствената си улица и влезе в собствения си двор. Вратите на гаража се затвориха след него. Изгаси мотора и се подпря на кормилото. Целият трепереше.
Излезе от колата, отиде забързано към вратата и отключи с безчувствени ръце. Най-после влезе вътре. Облегна се за миг на стената. Въздухът не му стигаше, като на човек, получил сърдечен удар. После се запрепъва по стълбите към заключената стая.
Този специален ключ той носеше на дълга сребърна верига около врата си, пъхната в ризата му, където никой никога не можеше да го види. Когато се опита да го извади, пръстите му докоснаха топлата, лепкава кръв на Сузи. Той изстена и заудря трескаво с юмруци по вратата.
— Пусни ме вътре. Моля те, пусни ме…
И се разплака.
Съблече кървавата риза, после коленичи пред ключалката и с треперещи пръсти пъхна ключа. Най-накрая вратата се отвори. Той се изправи със стон, влезе в стаята и хлопна вратата след себе си.
Глава 26
Хари реши, че животът е доста хубав. На следващата сутрин караше джипа си, Скуийз беше на задната седалка, а отпред, до него, седеше Малъри Малоун. Тя изглеждаше така, поне според него, сякаш точно тук й беше мястото.
Беше дълбоко заспала. От време на време я поглеждаше крадешком, като се любуваше на дългите й мигли. Липсваха му шеговитите изпитателни погледи, които му хвърляше, за да го държи в напрежение.
Скуийз беше подал глава от прозореца и душеше свежия мирис на гора, докато се изкачваха към върха на планината. Хари пое по един страничен път през горите, като се друсаше, минавайки през дупките. Минаха покрай малка странноприемница, разположена на брега на спокойно езеро, известно с улова на пъстърви, после влязоха в едно селце с червен обор, до който беше и смесеният магазин, където се продаваше всичко от мляко и хляб до чукове и гвоздеи, дори газ за лампите, плюс бензин от единствената помпа отпред. Няколко къщички бяха притиснати една до друга като крави на полето. Бяха боядисани в бяло с черни ивици, имаха просторни веранди. Няколко кучета мързелуваха край къщите, а едно от тях се затича след джипа, като лаеше не особено ентусиазирано към Скуийз, който беше сложил лапи на облегалката, нетърпелив да хукне навън.
— Къде сме? — попита Малъри, като се изправи и се огледа.
— Тук сме — обяви той, когато зави за последен път и сложи крак на спирачката.
— Единственият начин да се стигне дотук — додаде той небрежно, когато Мал ахна, без да помръдва от седалката си.
— Дяволски трудно е, ако се опиташ да се върнеш надолу по този склон.
— Сигурно ти е отнело много време да оттренираш това движение — изгледа го тя. — Помислих си, че е дошъл краят ми.
Той отвори вратата й с усмивка.
— Това е само начало, мадам.
Той се поклони и протегна ръка.
Тя изскочи, без да се възползва от нея.
— О! — възкликна и се усмихна. — О! — добави след това.
— Това като одобрение ли да го разбирам?
— О, абсолютно…
Вилата беше разположена на един стръмен склон. Четириъгълна, солидна, построена от кедър, с високи прозорци и наклонен покрив, пригоден да издържа натрупалия се върху него сняг. Имаше широка веранда около цялата сграда и комин, изработен от местна скала. На верандата растяха цветя в саксии, покрити с мъх. Високите двойни врати изглеждаха достатъчно здрави да задържат цяла армия нашественици.