Мал завидя на усмивката, предизвикана от спомените, по лицето на Хари. Завиждаше му за тези спомени, защото тя имаше само празнота там, където трябваше да бъдат семейството, приятелите, топлотата и връзките с различни хора.
Хари потърка наболата си брада и се усмихна.
— Едно време са знаели как да се веселят. Тук са разрешавали много малко нововъведения за забавление. Никаква телевизия, никакво радио. Все пак на майка ми било разрешено да донесе стария си грамофон. Все още е там, на рафта в дневната, заедно с колекцията й от дългосвирещи плочи… включително и „Димът влиза в очите ти“. Освен това тук беше и старото пиано, на което всички се изреждахме, дори и аз, въпреки че никой не свиреше особено добре. Играехме разни игри или пък покер през онези следобеди, когато прекалено силно валеше сняг и не смеехме да излезем навън. След вечеря играехме на шаради. После някой подрънкваше нещо на пианото или мама пускаше плоча, докато пиеха последна чашка бренди преди лягане, а кучетата се изтягаха пред огъня. Все още ги виждам под светлината на лампата, точно такива, каквито бяха, въпреки че много от тях са вече призраци. Щастливи призраци, надявам се. Понякога, когато съм тук, си представям, че мога да ги почувствам около себе си. Приятно ми е, уютно, сякаш съм със стари приятели.
Мал го гледаше напрегнато, като дете, на което разказват приказка. Той повдигна рамене и завърши:
— Сега знаеш защо обичам това място. Пълно е със спомени. Спомени, които бих искал да предам на децата си.
Отиде до кошницата с храна и я отвори.
— Мислех, че умираш от глад.
Той отново беше в шеговито настроение, но Мал все още мислеше за картината на онзи непознат свят, който й бе описал. Изпитваше глад за онзи живот, не за храна.
Хари сложи в една метална паничка храна за Скуийз и кучето дотича изпод един шкаф, където душеше за всеки случай, ако има зайци.
Мал извади храната, докато Хари приготвяше чинии и прибори.
Той изгледа развеселен печеното пиле, пресните картофи в сос с копър и свеж аспарагус. Имаше опаковка френско сирене, пресен хляб и круши в червено вино.
— Очаквах нещо от типа на сандвичите на Матис — пошегува се той.
Мал изстена.
— Аз ти нося храна за боговете, а ти искаш сандвич.
— Само се шегувам. Всъщност тази храна иска хубаво червено вино.
Той тръгна за вино, но тя го спря.
— Водата е достатъчна. Имам нужда от трезва глава за разходката, на която ще ме водиш после.
— После? Аз сигурно ще имам нужда да си почина.
Тя се разсмя.
— Слушай, Хари Джордан, купила съм си специални дрехи за този случай и имам намерение да ги използвам.
Светлосините очи на кучето, изпълнени с копнеж, бяха приковани в храната. Хари му хвърли парче месо.
— Кучето трябва да събере сили за този маратон, на който ще го водим — поясни той.
Тя се усмихна. Дъвчеше доволно аспарагуса, отпивайки ледена планинска вода и поглъщаше гледката. „Щастието е като парите, помисли си тя. Когато го нямаш, не знаеш какво точно означава, а когато го имаш, дори не помисляш за него. То просто съществува“.
Те похапнаха, после Хари обяви с много официален глас:
— Добре, имаш пет минути да се преоблечеш, после тръгваме. Преди времето да се е развалило.
Тя видя безоблачното небе и изгледа Хари недоверчиво, после изтича по стълбите.
— Между другото — подвикна тя от горе, — ти къде ще спиш?
Хари й се усмихна широко.
— Мислех, че никога няма да попиташ. Ще ти покажа, когато се върнем. Не се тревожи. В къщата има достатъчно спални за теб, за Скуийз и за мен, плюс още няколко, ако някой намине. Не че има такава вероятност, Малоун.
— Малъри — поправи го тя през рамо, докато отиваше към прекрасната стая.
Можеше да си мисли, че е нейна, поне през тази единствена съвършена вечер.
Тя се преоблече в спортни къси панталони от здрав плат, които имаха повече от достатъчно джобове, бяло поло, дебели сиви чорапи и здрави ботуши с дебели подметки, които й отнеха часове, докато завърже връзките им. Сложи си червило и бейзболна шапка и затропа надолу по стълбите.
Той я наблюдаваше със скръстени ръце, до него беше застанал Скуийз. Хари беше облечен с торбести къси панталони, избеляла фланелка, очукани ботуши и шапка. По лицето му нямаше и следа от подигравателна усмивка, но Мал знаеше, че тя е там някъде.