Мал се отпусна на най-близкия до огъня диван. Вдигна краката си е благодарна въздишка. Зачуди се колко време ще е нужно, за да оздравеят пришките, и дали пак някога ще успее да обуе обувки. Дъждът все още удряше по стъклата, а върховете на дърветата се люлееха от вятъра.
Тя се сгуши на дивана, внезапно заляна от чувство на доволство. Имаше някаква особена сигурност в това да си в уютна, осветена от огъня, стая, докато бурята бушува навън.
— Ето те и теб.
Хари влетя, облечен в протритите си джинси и бяла риза. Около кръста му беше завързана синя престилка, през ръката му беше преметната чиста бяла кърпа, точно като френски келнер. Той наля вино в чашите и я погледна, отбелязвайки голямата пижама, пуловера, липсата на грим и малките златни очила.
— По-добре ли се чувстваш?
— Да. Благодаря. Но все още съм ти ядосана заради тази разходка.
На лицето му се появи наранено изражение. Подаде й чаша вино и прокара ръка през и без това разбърканата си коса.
— Тези глупави нови ботуши ти създадоха проблеми. С подходящи обувки щеше да извървиш поне още петнайсет километра.
— Колко километра извървях?
Той повдигна рамене.
— Осем. Или може би десет.
— Вертикално.
— О, хайде сега. Наклонът беше незначителен.
— Незначителен!
Тя го изгледа, но той съвсем разумно й каза:
— По всяко време, докато се изкачвахме, можеше да поискаш да спрем. Как можех да знам, че те боли? Ти мъченица ли си, или какво?
Знаеше, че той е прав и че причината за неприятностите й бяха собственият й инат и неподходящите скъпи нови ботуши.
— Отново се караме — констатира тя.
Очите им се срещнаха и между тях премина напрежение.
— Виното е прекалено хубаво, за да го хабим, докато се караме.
Тя отпи.
— И храната ли ще бъде толкова хубава?
— Храната!
Той хукна към кухнята и тя се усмихна доволна. Хари беше прав — трябваше да се наслаждават на тази вечер. Бурята, пращящият пън в камината, светлината на лампата, нежната музика и хубавото вино. Мал въздъхна щастливо. Почти си струваше да изтърпи мъчението на разходката.
— Вечерята е поднесена. — Той се върна с поднос в ръка. — Смятах да се храним тук, пред огъня. Омлет… моето единствено кулинарно постижение.
Той остави подноса и отряза парче от кръглия, леко препечен омлет. Прехвърли го в зелена чиния с формата на лист от маруля и я сложи пред нея.
— Омлет като картина на Ван Гог — въздъхна тя възхитено.
Той не я слушаше, а я гледаше напрегнато.
— Сещаш ли се, като сандвича от картина на Матис — настоя тя.
— Мислех си колко хубава изглеждаш тази вечер. Пуловерът подхожда на очите ти… сапфиреносини. И очилата ми харесват.
— Сега вече знаеш и най-лошото за мен. Това съм истинската аз.
Притесняваше се, когато той я гледаше така. Защо трябваше да я гледа така, сякаш знаеше за нея повече отколкото тя самата?
Хари я погледна недоверчиво, но само каза:
— Яж си омлета, Малоун, ще изстине.
Тя отхапа.
— Вкусно е. Какво си сложил вътре?
— Аспарагус, картофи, пиле… онова, което беше в кошницата. Плюс яйца, малко лук и малко чесън.
— Сега ти криеш нещо. Ти можеш да готвиш.
— Само толкова. Обикновено най-много да стопля пицата в микровълновата фурна.
Тя се разсмя.
— А аз обикновено ям ядки. Не се заседявам да готвя още от детството си.
— Разкажи ми повече за детството си.
Тя отпи от виното, после отмести поглед към огъня.
— Не бива да разваляме хубавата вечеря с разговори за мен.
Той поклати глава сърдито.
— Ето пак. Все пак сделката беше такава, не се ли сещаш? Аз ще ти разкажа моята история, ти ще ми разкажеш твоята. Засега само единият от нас е изпълнил тази част от договора.
Мал беше съкратила дотолкова историята на живота си, че вече почти си вярваше, че това е всичко. Болезнените епизоди бяха изхвърлени, заедно с личността на Мери Малъри Малоун.
Бузите й пламтяха. Тя съблече пуловера и започна да вее на лицето си, като се преструваше, че топлината на пламъка я сгряваше, а не погледът на сините му очи.
Нат Кинг Кол спря да пее с проскърцване. Хари стана и прокара пръсти през купа плочи. Избра една, пусна я, намали светлината и седна до Мал.
Пънът падна надолу и изпрати дъжд от искри. Навън дъждът плющеше по прозорците. Синатра пееше под акомпанимента на цигулки: „Ела и полети с мен, ела и полети, нека отлетим…“
Мал имаше чувството, че лети някъде извън времето и пространството. Съществуваше само тази вила на планинския склон, на километри откъдето и да е. Всъщност обстановката беше дяволски прелъстителна.