— Хмм — промърмори той, като разглеждаше работата си. — Хмм, ясно.
Извади органите, махна стомаха, отвори го с ножица и започна да изпразва кафеникавото му съдържание в голям съд.
— Тук няма почти нищо — каза той на Хари. — Очевидно не е яла много през последната си вечер. Нито пък е пила.
Хари беше присъствал на много аутопсии, но сега гледаше как убиват Сузи отново. Призля му и си тръгна.
— Докторе, изпратете ми резултатите веднага щом можете — извика той и мина през тежките врати. Чувстваше се премръзнал до кости и си каза, че сигурно е от студената стая.
Докато караше бавно към полицейското управление, в мозъка му изскачаха картините и звуците от тази ужасна нощ.
Росети беше зад компютъра, въвеждаше файл с доказателствения материал.
— Какво мислиш, Хари? — попита той мрачно.
Хари се тръсна на един стол. Започна да се върти наляво-надясно, загледан нагоре.
— Мисля, че животът е гадна работа, Росети — изръмжа глухо.
И наистина го мислеше.
Глава 31
През тази нощ Мал не можа да заспи. Премести възглавницата, търсейки удобно положение, отметна одеялото, въртя се и се обръща, докато се уви като мумия в изпомачканите чаршафи. С въздишка се отви и стана от леглото.
Кръстоса ръце на гърдите си и отиде до прозореца. Небето беше ясно и обсипано със звезди. Нощта беше изпълнена с лекото розово сияние от светлините на Манхатън. Замисли се за детектив Хари. Вероятно работеше в полицейското управление, пиейки прекалено много кафе. Беше й казал, че винаги го прави, ако имат смъртен случай през смяната.
Ако имат смъртен случай през смяната. Думите сами се повториха в главата й и тя потръпна, защото отново се сети за майка си.
Спомни си как се беше почувствала в деня, когато получи писмото от университета, върху което беше отпечатано Вашингтонски държавен университет. То лежеше на сивата пластмасова маса с ръбести метални крака, които някак все успяваха да те ударят в пищялите, когато сядаш. Нямаше сила да го отвори, майка й пушеше и гледаше невиждащо пред себе си. Веждите й бяха смръщени, сякаш страдаше, но Малъри знаеше, че болката й идва от мрачните мисли в главата й.
— Това е писмото от университета, мамо.
Погледът на майка й се фокусира.
— О — промълви почти беззвучно.
— Страх ме е да го отворя, мамо — настоя Мери Малъри. — Защо не го направиш вместо мен?
Тя побутна плика с върха на пръстите си. Вътре бяха всичките й надежди. Въпросът беше на живот и смърт. Ако са я приели, щеше да живее… щеше да работи упорито и щеше да има бъдеше. Ако се беше провалила, щеше да работи в кафенето или в супермаркета, докато умре от монотонността и самотата. Дъхът й спря, когато майка й се пресегна и бавно взе плика.
Погледна го, прочете името и адреса и го въртя дълго с тънките си, нервни пръсти. Въздъхна, махна кичур от провисналата си сивкаворуса коса, отпи от студеното кафе и запали цигара от незагасена угарка.
Мери Малъри си мислеше, че ще умре от напрежение.
— Отвори го, мамо — подсети я тя, като едва позна собствения си глас, толкова беше прегракнала от вълнение.
Майка й мушна цигарата в ъгъла на устата си. Присви избелелите си сиви очи срещу дима и пъхна счупен нокът под печата. Мери Малъри стискаше здраво ръцете си, сложени върху масата. Почти не смееше да погледне майка си, която бавно разгъваше писмото.
Майка й прочете няколкото реда, сгъна отново писмото и го остави на масата. Очите й пак станаха безизразни.
— Мамо?
Мери Малъри се въздържаше, само гласът й трепереше леко.
Майка й дръпна от цигарата и размаха тънката си ръка, за да разсее дима.
— Мамо! — извика тя отчаяно. — Какво пише вътре?
Майка й поклати глава, внезапно извадена от унеса си.
— О… О, пише, че са ти дали стипендия… така ми се стори.
Мери Малъри пое дълбоко дъх, взе писмото, отвори го и го прочете. И изпищя. Скочи на крака, целуна писмото и отново изпищя, като подскачаше, полудяла от радост, докато раздрънканият фургон започна да се тресе.
— Приеха ме! — викаше тя. — Приеха ме!
Майка й се взираше през прозореца.
— Виж, Мери Малъри, вали отново — промърмори тя безизразно.
И тогава Мери Малъри направи нещо немислимо. Втурна се към майка си и я целуна по бузата. Майка й се дръпна и шокирана сложи ръка на лицето си.
— Сложи си дъждобрана, ако излизаш на дъжда — напомни й тя.
Но Мери Малъри въобще не се интересуваше от това. Нищо друго нямаше значение, освен това, че е приета. Нямаше да й се наложи да умре сама в Голдън.
Завършването на гимназията премина като в мъгла. Прочетоха името й, тя се изчерви и излезе на платформата, за да вземе дипломата си, но майка й не беше там, за да я види.