И запали цигара от една угарка в пепелника. Мери Малъри докосна за миг косата на майка си. От нея се излъчваше нежност… толкова й се искаше да я прегърне, да я целуне, да усети, че майка й я обича.
— Довиждане, мамо.
Майка й стана и си наля още една чаша кафе.
— Довиждане — избъбри тя отнесено.
Районът на университета беше много по-обширен, отколкото Мери Малъри беше очаквала. Не беше разбрала също, че ще трябва да дели стаята в общежитието с друго момиче. Тя почука притеснено на вратата и изчака, докато някой извика:
— Влез.
Джуни Бенет се намръщи, когато вратата се отвори и Мери Малъри влезе вътре.
— О, Боже, какво се появи — промърмори тя под носа си. — Здрасти, аз съм Джуни Бенет — изрече по-високо — Леглото до прозореца е моето. Твоето е там. — Показа леглото до стената. — Който е дошъл пръв, той избира.
Тя изгледа съквартирантката си критично със зелените си очи.
— Аз съм Мери Малъри Малоун. — Подаде ръка с обнадеждена усмивка.
— Мери Малъри. — Джуни повдигна вежди. — А как ти казват?
— О… просто Мери. — Изненадана, тя промени името си.
— Излизам с приятелки. — Джуни взе пуловера и чантичката си. — Само си дръж твоите неща в твоята половина на стаята, ако обичаш.
Мери се загледа с копнеж след нея. Джуни Бенет беше точно такава, каквато й се искаше да бъде тя самата — висока, руса и хубава, с чип нос, червено червило, огромна самоувереност и гривна от истинско злато на почернялата през лятото китка. Имаше си дори умалително име — Джуни. Мери можеше да се хване на бас, че е била в агитката на момичетата, които са поддържали отбора на гимназията. Освен това беше облечена толкова хубаво — елегантната й червена пола и бялата блуза изглеждаха скъпи и съвсем нови.
Джуни определено беше недружелюбна. Имаше си своя компания и всичко правеха заедно. Не канеха Мери. Джуни се оплакваше на приятелите си, че трябва да дели стаята си с толкова скучно момиче, и я пренебрегваше непрекъснато.
Като погледнеше в огледалото, Мери разбираше защо. На възраст беше седемнайсетгодишна, но опитът й беше кръгла нула. Беше посредствена, свита, скована от несигурността си, освен това беше толкова бедна, че не можеше да си позволи дори чаша кафе. Затова просто завря нос в учебниците си и продължи да учи, без да пропусне лекция и без да я скъсат на нито един изпит. От университета й намериха работа в закусвалнята, а след няколко седмици тя си намери друга работа в близкото барче, където ходеше вечерна смяна.
Все някак успяваше да изкара самотните седмици. В началото се надяваше да се сприятели с някого, всеки път се усмихваше и поздравяваше колегите си. Но всички те бяха заети движеха се в групи, които не включваха нея. Имаше и други самотници като нея, но тя ги избягваше, защото това щеше да бъде поражение. Вместо това тя събра кураж, помисли за бъдещето, когато щеше да е завършила учението си, и се съсредоточи върху изпитите си.
Реши, че иска да стане журналистка. Да се пишат думи, беше толкова по-лесно, отколкото да се говорят, освен това, поради пустотата на детството си, тя изпитваше неизчерпаемото любопитство да разбере как живее другата половина на човечеството. А и журналистите не трябваше да отговарят на въпроси — те ги задаваха. Така можеше да запази мълчанието и тайните си.
Ходеше край университета като малък сив дух, съвсем сам. Говореше само ако я заговореха — в класа или в закусвалнята — и то никога за нещо лично.
Първата година в университета отмина бавно. В края й все още не се беше сприятелила с никого, но имаше отлични оценки и както ходеше на работа на две места, тя успяваше да свърже двата края — едва-едва. Върна се вкъщи, за да работи цяло лято в кафене „Лидо“, но сега, когато порасна, й предложиха да бъде сервитьорка.
Собственичката, Долорес Пауър — пълна, кръглолика жена с нетрепващ поглед, чийто съпруг беше президент на местната търговска камара, й каза, че е изненадана от професионализма й.
— Вечер работя в един бар до университета — поясни тя.
И това бяха единствените разменени помежду им реплики, с изключение на случаите, когато се даваха указания за работа или когато се раздаваха заплатите в събота вечер.
Мери не можеше да прецени дали майка й се радва да я види, но изглеждаше облекчена, че поне за малко не й се налага да ходи за купоните и да пазарува. Беше още по-слаба отпреди. Мери подозираше, че тя не се храни. Затова харчеше доста голяма част от заплатите си за добра храна, като се опитваше да я съблазни с печено пиле и ябълков пай в неделните вечери. Купуваше много пресни плодове и мляко. Но майка и само чоплеше храната, а очите й подсказваха, че я опитва само за да я успокои.