Той се грижеше за нея, обичаше я, караше я да се чувства красива и желана. За пръв път тя успя да свали защитата си пред мъж. Той разбираше амбицията й и я поздравяваше за това. Никога не й се налагаше да му обяснява.
Когато месец по-късно й предложи да се оженят, тя прие веднага. Каза си, че това е любов и наистина го обичаше по свой начин. Със сигурност беше привлечена физически от него. Но онова, което искаше истински, беше да е част от наситения му живот.
И точно това се оказа проблем. Той беше зает мъж, а тя беше заета жена. Нещо трябваше да се разруши и това се оказа бракът им.
— Откажи се заради мен, Мал — каза й той.
Седеше срещу нея на дивана, покрит със златист брокат. Бяха в по-малката от двете дневни в огромния апартамент. Той беше с тъмнозелен, копринен халат, а тя — с бял, хавлиен. Под тях бяха голи, тъкмо се бяха любили. Беше хубаво, приятно. Когато бяха двамата, всичко беше наред. Но той отсъстваше прекалено често, а тя се чувстваше нищожество без работата си.
— Ако го направя, ще ме намразиш само след два месеца — промълви тя тъжно.
— Можем да си купим къща в провинцията, да си имаме бебе.
Тя го погледна измъчено. Каза си, че не може да има бебе. Самата тя никога не е била дете. Страхуваше се, че няма да знае как да го обича… в края на краищата никога не беше виждала такова нещо.
— Не мисля, че мога да го направя — отсече тя мрачно.
— Предложението ми е все още валидно — приключи той, целуна я и отиде да се облича.
След половин час замина за Цюрих. Щеше да се върне след няколко седмици.
Няколко месеца по-късно тя осъзна, че нещата няма да се оправят. Тя имаше нужда от работата си, той живееше за своята работа. Тя не се възпротиви, когато той обвини известността й за раздялата им. В крайна сметка й беше предложил онова, което искаха повечето жени. Тя беше различна и толкова.
Мал отиде до парапета на терасата и се облегна, като се загледа в улиците на трудния, бляскав град, който я беше приел в сърцето си. Никога досега не беше се обръщала назад, към миналото си, докато Хари не я принуди да го направи.
Все още имаше неща, за които никога нямаше да успее да говори; тайни, които никога не би показала на дневна светлина. Но те идваха от друго време и място, а тя много отдавна си беше казала, че единственият начин да оцелее е да гледа напред.
Хари беше прав, разбира се. Беше поела пътя на страхливците, като отказваше да се бори със самотата си и с чувството за изоставеност, създадено след самоубийството на майка й. Очевидно се е страхувала.
— Благодаря ти, Хари — прошепна тя в нощта.
После влезе вътре, обади му се и остави същото съобщение на телефонния секретар.
Усмихна се, като си помисли как Хари ще открие краткото и съобщение, когато се върне от работа в ранните часове на деня. Светна лампите в гостната. Погледна леглото, в което беше спал Хари предната седмица. Леглото беше оправено и чаршафите бяха сменени, но възглавницата все още беше там — същата възглавница, на която беше лежала главата му. Тя легна на леглото и притисна възглавницата до гърдите си. Сви колене и затвори очи, замислена за Хари. Искаше й се да лежи отново в прегръдките му, да се люби с него. За щото, когато Хари Джордан се любеше с нея, тя се чувстваше обичана. А това беше нещо наистина различно.
Глава 32
Призори в отдел „Убийства“ все още кипеше работа. Хари реши да спре дотук. Беше прегледал разпитите и доказателствата, открити на мястото, беше прослушал безброй пъти телефонния секретар на Тери Уокър. Всеки път, когато чуеше последните думи на Сузи, сякаш получаваше удар.
Росети изслуша записа веднъж и повече не можа да понесе, но Хари се вслушваше в страничните звуци, търсеше нещо, което можеше да се е записало на касетата. Най-накрая я изпрати в лабораторията, за да види дали те не могат по електронен път да измъкнат нещо.
Почти нямаше нужда от аутопсията на доктор Блейк. Ужасно жалко беше, че се налагаше да я режат отново, за да открият какво е яла последно, дали е поела наркотици и отрови и коя от ужасяващите рани е причинила смъртта.
Хари и Росети започнаха да говорят за Сузи като за жертвата, като по този начин разделяха момичето, което познаваха, и тялото в моргата.
— Въпреки всичко, ще хванем този мръсник, Професоре — изръмжа Росети мрачно.
Сега той изглеждаше съвсем различен човек — разгневен и с тежък поглед, а не обичайният Казанова. Хари се чувстваше също като него.
— Ние сме полицаи, Росети — каза той, като се опитваше да върне и двамата към действителното им положение.