— Да, но все пак сме хора — отвърна Росети.
Отидоха заедно до паркинга, постояха с ръце, пъхнати в джобовете, без да продумват. Росети ритна един камък, който удари „Ягуара“, и процеди раздразнено:
— Извинявай.
Хари сви рамене. Това сега нямаше значение. Той тупна съчувствено Росети по рамото и избъбри лека нощ.
Всеки отиде до колата си, после се обърнаха и се изгледаха.
— Къде отиваш, Професоре? — попита Росети.
— Мислех да мина край клуба, да видя какво става.
Хари беше сигурен, че няма да заспи. Щеше да потренира в залата и да изхаби фалшивата енергия.
— А ти?
— Смятах да мина през църквата. Да се помоля малко. Поне да се опитам.
Хари се надяваше, че Бог ще успее да се справи по-добре от тях. Влезе в „Ягуара“ и пое бавно през хладната сивкава утрин към „Муунлайтин клъб“.
Клубът беше притихнал. Само няколко младежи се мотаеха наоколо, пиеха кока-кола и си приказваха. Дори музиката беше пусната по-тихо. Вместо рап слушаха един албум на Уитни Хюстън.
Поздрави ги, докато минаваше край тях, и отиде в съблекалнята. Внимателно остави настрани пистолета си. Не че беше кой знае какво, помисли си той, докато заключваше гардеробчето си. Всяко от хлапетата сигурно притежаваше оръжие и повечето от тях бяха по-добри от полицейския пистолет.
Взе си душ набързо, преоблече се и влезе в залата. Бяга половин час на пътеката, после започна да вдига тежести, вместо да използва уредите. Тази вечер имаше нужда от чисто физическото усещане за самоконтрол.
След още половин час той се върна в съблекалнята потен и задъхан, взе си душ отново и се облече. Тъкмо посягаше в гардеробчето за кобура си, когато видя лист хартия пъхнат под него.
Той измъкна внимателно бележката. Съобщението беше написано с черна химикалка.
„Стрелецът в «Седем — Единайсет» е Исайа Тулейн познат още като Грегъри Толмън или още като Айк Мъжкаря. Точно в този момент се крие на «Уест стрийт», номер девет. Мъртвото момче беше мой приятел“.
Нямаше подпис, разбира се. Но Хари не се съмняваше, че е точно така. Даде си десет секунди, за да измисли как са пъхнали бележката в шкафчето, после си напомни рязко, че това не е летен лагер. Повечето момчета, които идваха често в клуба, имаха криминални досиета, а и повечето бяха свързани с наркотиците. Шкафчетата бяха проста работа за тях. Почувства се доволен, че единственият път, когато излъгваха оказаното им доверие, беше, за да му дадат информация за онзи, който беше застрелял едно от техните момчета.
Въпреки всичко беше виновен, не беше очаквал това да се случи. Беше проявил небрежност и имаше късмет, че нещата не се объркаха съвсем. Това нямаше да се повтори.
Никой не гледаше след него, докато отиваше към колата. Момчетата просто продължиха да си правят това, което правеха. Хари се усмихна. Взе радиотелефона и повика патрулните коли. Животът все пак предлагаше мънички награди.
Обади се и на Росети.
— Потръгнаха ли молитвите ти? — попита той, все още с усмивка на уста.
— Знаеш много добре, че не може да се очаква отговор веднага — отвърна Росети. — Все пак смятам, че се чувствам по-добре.
— Е, тогава ще ти кажа нещо, което ще те накара да се почувстваш още по-добре и ще засили вярата ти във Всевишния. — Хари му разказа за бележката. — Сега, докато говорим, съм на път да взема заповедта за арест — довърши той въодушевено. — Среща на „Уест стрийт“, приятел.
При арестуването на убиеца не се случи кой знае какво.
Той беше в леглото — отспиваше си след доза хероин — и не оказа съпротива. По-късно се разбъбри и им даде името на съучастника си.
— Той уби момчето, не аз — измънка объркано, докато Хари крачеше из стаята за разпити.
Росети отпиваше от кафето си, осъзнавайки, че Тулейн умира от желание за чашка кафе. И за цигара. Извади пакет „Кемълс“, бавно извади една цигара, повъртя я с пръсти и я мушна между устните си. Заподхвърля запалката от ръка в ръка, за да разсее напрежението.
Очите на Тулейн бяха залепнали за цигарата. Той облиза устни. Лицето му беше пепелявосиво, устата му беше напукана, когато действието на наркотика отмина, започна и да трепери.
— Имам нужда да запаля, човече — изломоти той, все още ядосан. — Вие, момчета, не трябва ли да предложите на заподозрените цигара? И кафе.
— Разбира се.
Росети запали цигарата и разсея дима с ръка. Тулейн започна да смърка дима, сякаш беше кокаин.
— О, човече — изохка глухо, — ти си едно гадно лайно.
— Детектив Джордан, бихте ли отбелязали тези две оплаквания на господин Тулейн? — подсмихна се Росети.
— Всичкото кафе и всичките цигари, които могат да ти се приискат, те очакват, Исайа — изрече меко Хари.