Дафни дю Морие
Сега не гледай
— Сега не гледай — каза Джон на жена си, — но имай предвид, че срещу мен, малко по-нататък, седят две възрастни госпожици и се опитват да ме хипнотизират.
Лора реагира бързо и като се прозя съвсем истински, изви глава, сякаш диреше в небесата някакъв въображаем самолет.
— Точно зад гърба ти са — добави той. — Затова не бива да се обръщаш сега — ще бъде много очебийно.
Лора изпълни известния от памтивека номер — изпусна салфетката, после се наведе, за да я измъкне изпод краката си и когато се изправяше, хвърли светкавичен поглед назад през лявото си рамо. Страните и хлътнаха — пак този тик, при който ги захапваше със зъби — знак за сподавена истерия. Сетне тя сведе глава и рече:
— Не са никакви възрастни госпожици, ами близнаци, облечени в женски дрехи.
И изведнъж застрашително замлъкна, а това означаваше, че всеки момент може да избухне в необуздан смях. Джон бързо наля още червено вино в чашата й.
— Ако се престориш, че си се задавила — каза той, — няма да се усетят, че ги разглеждаш. Сега ми е ясно какви са — престъпници, които обикалят из Европа и щом спрат на някое ново място, се предрешват ту като мъже, ту като жени. Днес в Торчело са близначки. А утре във Венеция ще бъдат близнаци или дори още тази вечер ще се появят хванати под ръка на площад Сан Марко.
— Крадци на бижута или убийци? — попита Лора.
— Убийци, разбира се. Но защо, питам се аз, са се вторачили точно в мене?
Келнерът ги разведри за малко, като донесе кафето и прибра плодовете, а това даде време на Лора да преодолее истерията и да се овладее.
— Не мога да си обясня — заяви тя — защо не ги забелязахме, когато дойдохме. Те правят толкова силно впечатление. Човек няма как да ги пропусне.
— Онази група американци привличаше вниманието на всички — обясни Джон, — също и подозрителният брадат мъж с монокъла, който приличаше на шпионин. Едва сега, след като си тръгнаха, забелязах близначките. Боже мой, онази с белите коси отново впери поглед в мене.
Лора извади пудриерата от чантата си и я нагласи пред лицето си така, че да вижда в огледалото какво става отзад.
— Мисля, че гледат мене, а не тебе — заяви тя. — Слава богу, че оставих перлите си при управителя на хотела. — После замълча и напудри носа си. — Струва ми се — продължи след малко, — че сме на погрешен път. Те не са нито убийци, нито крадци, а две трогателни учителки пенсионерки, тръгнали на обиколка из света. Пестили са цял живот, за да посетят Венеция. Вероятно са от някое градче в Австралия с име от рода на Уалабанга. И се казват Тили и Тини.
За първи път, откакто пътуваха, в гласа й прозвуча онази приятна звънливост, която той така обичаше, и тревожната свивка между веждите й изчезна. „Най-сетне — помисли си, — най-сетне започна да се съвзема. Ако успея да поддържам това настроение, ако започнем отново да се шегуваме, както някога по време на почивка или у дома, да се забавляваме, като съчиняваме смешни историйки за хората от съседните маси или за гостите в хотела, да обикаляме из художествени галерии и църкви, тогава всичко ще си дойде на мястото, животът ще стане такъв, какъвто беше преди, раната, ще заздравее, тя постепенно ще забрави.“
— Знаеш ли — каза Лора, — обядът беше настина много хубав. Услади ми се.
„Слава богу — помисли си Джон, — слава богу…“ После се наведе напред и прошепна заговорнически:
— Едната, или единият, отива да чишка. Смяташ ли, че ще си смени перуката?
— Чакай малко — пошушна Лора. — Ще я последвам и ще разбера. Може да е скрила някой куфар в тоалетната и сега да се преоблече там.
Тя започна да си тананика, което означаваше, че е доволна. Ето, че кошмарът бе временно прогонен, и то само благодарение на познатата ваканционна игра, изоставена твърде отдавна, която сега за щастие подновяваха, и то съвсем случайно.
— Тръгна ли вече? — попита Лора.
— Сега ще мине покрай нашата маса — каза й той.
Всъщност, гледаше ли я човек отделно от другата, у нея нямаше нищо толкова забележително. Беше висока, кокалеста, с орлови черти и късо подстригана коса. Прическата й му припомни модата от времето на майка му, а и самата жена носеше отпечатъка именно на това поколение. Според него беше около шестдесет и пет годишна, облечена в мъжка риза с яка и връзка, спортно сако и вълнена пола от сив напръскан плат, която стигаше до средата на прасците й. Сиви чорапи и черни обувки с връзки. Бе виждал този тип жени по игрищата за голф или на кучешки изложби, където винаги участвуваха с мопсове, а не с ловни породи; ако пък се случеше някъде на гости да кавалерства на подобна дама, той, обикновеният мъж с кутия кибрит в джоба, никога не успяваше да изпревари нейната запалка. Общото схващане, че такива дами обикновено живеят с някое нежничко, натруфено женче, не беше винаги вярно. Твърде често те си имаха съпруг, който играеше голф, гордееха се с него и го обожаваха. Всъщност поразителното в случая бе това, че бяха две. Близначки, излезли от един калъп. Единствената разлика беше, че онази на масата имаше по-бяла коса.