Той се обърна към енергичната сестра, а тя поклати глава и му даде знак да замълчи, като сбърчи вежди и сложи пръст на устните си.
— Да вървим, скъпа — рече тя на близначката си. — Знаеш, че си много изморена, и искам да те заведа у дома. — После шепнешком взе да обяснява на Джон: — Тя е медиум. Предполагам, че вашата съпруга ви е казала, но не искам да изпада в транс тук на улицата.
Пази боже, помисли си Джон и групичката се понесе бавно по улицата, отдалечавайки се от полицейското управление. От лявата им страна имаше канал. Напредваха бавно заради сляпата сестра. Минаха през два моста. След първия завой Джон съвсем обърка посоките, но сега това никак не го вълнуваше. Освен това с тях вървеше полицай, а и сестрите знаеха къде отиват.
— Трябва да обясня — заговори тихичко Джон. — Жена ми никога не би ми простила, ако разбере, че не съм го направил.
И докато вървяха, той разказа отново цялата необяснима история. Започна с телеграмата, получена предната вечер, и разговора с мисис Хил, сетне решението да се върнат в Англия на следващия ден — Лора със самолет, а той самият с колата и с влака. Историята вече не изглеждаше така драматична, както при първия му опит да я изложи пред полицейския инспектор. Тогава, вероятно поради убеждението му, че става нещо наистина тревожно, описанието на двете корабчета, разминаващи се по Канале Гранде, звучеше някак зловещо, внушавайки мисълта, че сестрите са извършили похищение и държат обърканата Лора като пленница. Сега, когато явно никоя от тях нямаше да му стори нищо лошо, той говореше по-естествено, съвсем откровено, и почувствува, че те всъщност изпитват симпатия към него и ще му влязат в положението.
— Разбирате ли — Джон се опита за последен път да се оправдае за отиването си в полицията, — съвсем сигурен бях, че съм ви видял с Лора, и си помислих… — тук се поколеба, защото това бе предположение на инспектора, не негово — помислих си, че Лора внезапно е загубила паметта си, срещнала ви е на летището, вие сте я върнали във Венеция и сте я настанили във вашия хотел.
Бяха пресекли голям площад и приближаваха към някаква къща в единия му край, над чиято врата имаше надпис „Pensione“. Придружителят им спря на входа.
— Това ли е? — попита Джон.
— Да — каза сестрата. — Знам, че отвън не изглежда кой знае как, но вътре е чисто и удобно. Препоръчаха ни го приятели. — Тя се обърна към придружителя. — Grazie — каза му, — grazie tanto.
Мъжът кимна леко, пожела им „Buona notte“ и изчезна през площада.
— Ще влезете ли? — запита сестрата. — Сигурно ще можем да ви направим кафе, или чай, ако предпочитате?
— Благодаря ви за любезността, но няма да мога — отвърна й Джон. — Трябва да се върна в хотела. Утре сутринта тръгвам рано. Само искам да се уверя, че добре разбирате какво се случи и ще ми простите.
— Няма какво да ви прощаваме — отговори тя. — Това е един от многото примери за виденията, които неведнъж сме имали със сестра ми, и аз много искам да го запиша в нашата документация, ако вие нямате нищо против.
— Е, да, колкото до това, естествено — каза й той, — но на мен самия ми е трудно да го разбера. Досега не ми се е случвало.
— Може би не сте могли да го осъзнаете — заяви тя, — случват се толкова много неща, които ние не осъзнаваме. Сестра ми почувствува, че вие също можете да бъдете медиум. Сподели го със съпругата ви. Освен това в ресторанта снощи тя й каза, че ще ви се случи нещо неприятно; че ще изпаднете в беда, че трябва да напуснете Венеция. Е, сега не вярвате ли, че телеграмата е била един вид доказателство? Синът ви е бил болен, може би сериозно болен, и ето че се е наложило да се върнете незабавно у дома. Слава богу, че съпругата ви се е върнала със самолет и е могла да бъде покрай него.
— Да, така е, но защо тогава я видях на корабчето с вас и сестра ви, след като в това време всъщност е пътувала за Англия?
— Някакво предаване на мисли вероятно — отговори тя. — Съпругата ви може би е мислила за нас. Дадохме й адреса си, в случай че пожелаете да ни се обадите. Ще бъдем тук още десет дни. А тя знае, че ние с удоволствие ще ви предадем всяка вест, която моята сестра би могла да получи от духа на дъщеричката ви.
— Да — рече Джон неловко, — да, разбирам. Много мило от ваша страна. — И изведнъж си представи, с не много добро чувство, как двете сестри седят в стаята си със слушалки на главите в очакване на кодирано послание от бедната Кристин. — Ето, това е нашият адрес в Лондон — заяви той. — Знам, че Лора ще се зарадва, ако й се обадите.
Джон надраска адреса на листче, което откъсна от джобния си бележник, като в знак на голямо благоволение добави телефонния номер, и й го подаде. Представи си какъв ще е резултатът. Някоя вечер Лора ще го изненада с новината, че „милите старици“ минават през Лондон на път за Шотландия, и ще заяви, че са длъжни да проявят гостоприемство, най-малкото да им предложат стая, за да преспят. Ще последва сеанс в гостната с разни сигнали, долитащи от небитието.