— Е, няма що, добре се забавляваш — започна той и замълча, стъписам от изражението на лицето й. — Какво има, какво се е случило?
Веднага му стана ясно, че нещо не е в ред. Тя не беше на себе си, бе загубила ума и дума. Запъти се с невиждащ поглед към масата, която той току-що бе освободил, и седна. Джон придърпа един стол до нея и взе ръката й.
— Какво има, Лора, миличка? Кажи ми, да не ти е зле?
Лора поклати глава, обърна се и го погледна. Вцепенението, което Джон бе забелязал първоначално, бе отстъпило място на някаква внезапно появила се увереност, едва ли не екзалтация.
— Да знаеш какво хубаво нещо — изрече бавно тя, — най-хубавото, по-хубаво не може и да бъде. Разбираш ли, въобще не е мъртва, все още е с нас. Затова близначките ни гледаха така. Видели са Кристин.
„Боже мили — помисли си Джон. — Тъкмо от това се страхувах. Тя наистина се побърква. Ами сега? Какво да правя?“
— Лора, скъпа — започна той, като направи усилие да се усмихне, — хайде, искаш ли да си вървим? Платих сметката, можем да тръгваме веднага. Ще имаме време да разгледаме катедралата, ще се поразходим наоколо и точно ще успеем да хванем катера обратно за Венеция.
Тя, изглежда, не слушаше, във всеки случай думите не стигаха до нея.
— Джон, миличък — рече Лора, — чуй сега какво се случи. Последвах я в тоалетната, както говорихме. Тя се решеше, аз влязох в клозета, после излязох и взех да си мия ръцете. Тя беше на съседната мивка. Изведнъж се обърна към мен и ми каза с подчертан шотландски акцент: „Не се измъчвайте повече. Сестра ми видя момиченцето. Засмяно, седнало между вас и съпруга ви.“ Мили, помислих си, че ще припадна. Чудя се как се задържах на крака. За късмет наблизо имаше стол и успях да седна, а жената се наведе и ме погали по главата. Не мога да ти повторя какво точно каза, но беше нещо горе-долу такова: че истината и радостта в един миг пронизвали човека като със сабя, но аз не бивало да се страхувам, всичко било наред, освен това видението подействувало на сестра й толкова силно, че решили да ми кажат, убедени били, че трябва да ми съобщят, защото и Кристин искала това. О, Джон, не ме гледай така. Кълна се, че не измислям нищо, тя ми го каза, всичко е истина. Сърцето му се сви от отчаяната настойчивост в гласа й. Трябваше да се преструва, да се съгласява с нея, да я утешава, трябваше да направи всичко възможно нещата да се поуталожат.
— Лора, скъпа, разбира се, че ти вярвам — каза й той, — само че това е така неочаквано и аз естествено се разстроих, като виждам, че ти си разстроена…
— Не съм разстроена — прекъсна го тя. — Щастлива съм, толкова съм щастлива, че не мога с думи да го изразя. Знаеш ли какво ми беше през всичките тези седмици и у дома, и по време на пътуването ни, макар че се опитвах да го скрия от тебе. Сега е друго, защото вече знам, просто знам, че е точно така, както разправи жената. О, господи, как можах да им забравя фамилията — тя ми я каза. Знаеш ли, всъщност тя е лекарка пенсионерка, от Единбург са, а тази, която е видяла Кристин, ослепяла преди няколко години. Цял живот изучавала окултни теории и самата била с телепатични способности, ала едва след като ослепяла, започнала да има тези видения и да общува с тях като медиум. Тъй че сестрите са преживели какви ли не вълнуващи неща. А как пък сляпата описала Кристин на сестра си, дори и рокличката й в синьо и бяло с ръкавите буфан, която носеше на рождения си ден! Казала също, че Кристин се усмихвала, била доволна… Джон, миличък, да знаеш само колко съм щастлива. Мисля, че ще се разплача.
Никакви признаци на истерия. Никаква лудост. Тя извади книжна кърпичка от чантата си и избърса носа си, като не преставаше да се усмихва.
— Съвсем добре съм, нали виждаш, няма защо да се тревожиш. Сега вече и двамата няма за какво да се тревожим. Дай ми една цигара.
Джон извади една от пакета, поднесе й я запалена. Жена му наистина изглеждаше съвсем добре, такава, каквато си беше. Треперенето вече го нямаше. И ако с тази така неочаквано появила се илюзия щеше да се чувствува щастлива, той не биваше в никакъв случай да й се противопоставя. Но…, но… някак въпреки всичко му се искаше това да не бе ставало. В четенето на мисли и в телепатията имаше нещо много тайнствено. Учените не можеха да го обяснят, никой не можеше, а изглежда, между Лора и сестрите се бе получило точно това. Значи онази, която го бе гледала тъй втренчено, е сляпа. Ето обяснението за вперения й поглед. Сам по себе си неприятен, дори противен. „По дяволите — помисли той, — по-добре да не бяхме идвали да обядваме тук. Чиста случайност, хвърляш монетата, ези или тура, и вместо да поемеш за Падуа, се пада Торчело. Ето ти Торчело.“