Минаха по моста и тъкмо щяха да навлязат в алеята, когато чуха писъка. Сигурни бяха, че той идеше някъде от къщите на отсрещната страна, но точно от коя, бе невъзможно да се определи. С тези затворени капаци всичките изглеждаха необитаеми. Обърнаха се и се взряха в посоката, от която бе дошъл викът.
— Какво беше това? — прошепна Лора.
— Някакъв пияница — побърза да отговори Джон. — Хайде.
Ала това не приличаше на пиянски крясък — по-скоро бе сподавен вик на човек, когото душат.
— Трябва да извикаме полицията — каза Лора.
— За бога, я не се занасяй! — възкликна Джон. Ама къде си въобразяваше, че се намира? На Пикадили?
— Тръгвам, тук е ужасно, побиват ме тръпки — отвърна Лора и забърза напред.
Джон се поколеба, съзря дребна фигура, която неочаквано изпълзя от избената вратичка на една от отсрещните къщи и после скочи в най-близката лодка. Беше дете, малко момиченце — на около пет-шест годинки, с късо палтенце, под което се подаваше поличка, и с качулка, завързана под брадата. До къщата бяха закотвени една до друга четири лодки и момиченцето продължи да скача по тях с учудваща пъргавина, сякаш бягаше от нещо. В миг се подхлъзна и Джон изтръпна, защото тя изгуби равновесие и за малко не падна във водата. Все пак успя да се задържи и с един скок се озова в най-крайната лодка. Наведе се, разклати въжето, при което далечният край на лодката се олюля и се завъртя напречно на канала, като почти докосна отсрещната страна, досами входа на едно мазе на десетина метра от мястото, където Джон стоеше и я наблюдаваше. Тя се затича отново, скочи, озовавайки се на стъпалата, и изчезна в къщата, а лодката остана да се клатушка по средата на канала. Целият епизод едва ли продължи повече от четири минути. След това той чу нечии бързи крачки. Лора се беше върнала. Добре, че не бе видяла детето, при това малко момиченце, което едва беше избягнало опасността. Отгоре на всичко тя непременно щеше да заподозре, че сцената, на която той току-що стана свидетел, е свързана по някакъв начин с онзи тревожен вик. А при нейните изопнати нерви само това липсваше.
— Какво правиш? — извика Лора. — Не смея да вървя нататък без теб. Тази проклета алея се разделя в две посоки.
— Извинявай. Идвам.
Придаде си уверен вид, а всъщност сега точно увереност му липсваше, хвана я под ръка и двамата забързаха по алеята.
— Викът не се повтори, нали? — попита тя.
— Не, не се чу нищо. Казах ти, беше някакъв пияница.
Алеята ги изведе на занемарена ливада зад някаква църква, която той досега не бе виждал. Пресякоха, тръгнаха по една друга улица, после прехвърлиха още един мост.
— Чакай малко — обади се Джон. — Мисля, че трябва да завием тук надясно. Точно така ще стигнем до гръцкия квартал. Църквата „Сан Джорджо“ е някъде там.
Лора не отговори. Джон започваше да губи кураж. Мястото беше като лабиринт. Можеха да се въртят безкрайно и току-виж, се озовали отново близо до моста, там, където бяха чули вика. Той продължаваше да я води настойчиво напред и изведнъж сякаш неочаквано и за самия него въздъхна с облекчение — напред се мяркаха някакви хора, които вървяха по внезапно появила се осветена улица. Виждаше се и църковна кула. Вече знаеше къде се намират.
— Ето, нали ти казах — заговори Джон. — Това е „Сан Дзакария“, намерихме я. Твоят ресторант трябва да е тук наблизо.
Е, дори и да не го открият, все щеше да се намери къде да хапнат. Тук лампите блещукаха весело, имаше движение, канали, покрай които вървяха хора, изобщо туристическа атмосфера. От една уличка вляво ги примамваше като маяк синият светлинен надпис на някакъв ресторант.
— Този ли имаше предвид?
— Вече не знам — каза тя. — Има ли значение? Важното е да се нахраним.
И изведнъж ги обля вълна от топъл въздух, носеха се гласове, миризма на спагети, на вино. Келнери, много посетители, смях. „За двама? Ето тук, моля.“ Защо, помисли си Джон, където и да идеш, веднага познават, че си англичанин? Тясна масичка, менюто, надраскано нечетливо със синя химикалка. Келнерът се върти нетърпеливо край теб, иска да поръчаш веднага.
— Две тройни кампарита със сода — каза Джон. — После ще прегледаме менюто.
Нямаше да позволи да го притесняват. Подаде картата с менюто на Лора и се огледа. Посетителите бяха предимно италианци — това означаваше, че поне храната ще е добра. И изведнъж ги видя. В другия край на помещението. Да, близначките, които сигурно бяха влезли в ресторанта миг след тях двамата, защото тъкмо сега се настаняваха и сваляха палтата си, а келнерът вече беше край масата. Дойде му безумната идея, че това не е случайно съвпадение. Сестрите са ги съзрели вън на улицата и са ги последвали в ресторанта. Защо, по дяволите, от цяла Венеция ще изберат точно това място, освен, ако…, ако в Торчело самата Лора е предложила да се видят отново или пък онази близначка й е подметнала нещо — „има едно ресторантче близо до църквата «Сан Дзакария», понякога вечеряме там“. Нали преди, разходката именно Лора бе споменала „Сан Дзакария“…