Реджи дръпна двата спусъка. Ударниците на празната пушка глухо изщракаха.
Кори се свлече на пода без свяст.
Няколко секунди Реджи го гледа с кротка усмивка, после завъртя пушката с приклада нагоре. Обърна се към спалнята.
— Ето ме, Бони, идвам. Не ме интересува дали си готова.
Бони Сойър закрещя.
9.
Кори Брайънт се тътреше по Дийп Кът Роуд към мястото, където бе оставил служебната камионетка. Очите му бяха изцъклени и кръвясали. На тила му се издуваше цицина — беше се ударил при падането в несвяст. Обувките му се тътреха с глух шум по меката пръст. Мъчеше се да мисли само за този звук и да забрави всичко друго, особено внезапния и пълен провал на целия му живот. Часът бе осем и четвърт.
Когато изпроводи Кори през кухненската врата, Реджи Сойър пак се усмихваше кротко. Монотонните страдалчески ридания на Бони долитаха от спалнята като съпровод на думите му.
— Сега бъди послушно момче и тръгвай по пътя. Качи се в колата и карай право към града. В десет без четвърт минава автобусът от Люистън за Бостън. От Бостън можеш да продължиш накъдето си искаш. Автобусът спира пред дрогерията на Спенсър. Гледай да не го изпуснеш. Защото видя ли те пак, ще те убия. С Бони всичко е наред. Прекърши се. Една-две седмици ще трябва да носи панталони и блузи с дълъг ръкав, но не съм й пипал лицето. Ти само побързай да се махнеш от Сейлъм’с Лот, преди да си смениш гащите и пак да ти хрумне, че си мъж.
И ето, сега крачеше по пътя с намерение да постъпи точно така, както бе заръчал Реджи Сойър. От Бостън можеше да продължи на юг… нанякъде. В банката имаше спестени около хиляда долара. Майка му винаги казваше, че е много пестелив. Можеше да си вземе парите с телеграфен запис, да изкара с тях, докато си намери работа и да се нагърби за дълги години с непосилния труд да забрави тази вечер — вкуса на цевите, миризмата на собствените му лайна, полепнали по панталона.
— Здравейте, мистър Брайънт.
Кори задавено изпищя и втренчи в мрака безумен поглед, но отначало не различи нищо. Вятърът люшкаше дърветата и сенките на подскачащите клони танцуваха по пътя. Внезапно очите му се спряха върху една по-плътна сянка, застанала край каменната стена между пътя и пасището на Карл Смит. Сянката имаше човешки очертания, но и нещо… нещо…
— Кой сте вие?
— Един приятел, който вижда доста неща, мистър Брайънт.
Силуетът се раздвижи и излезе от сенките. В бледата звездна светлина Кори видя мъж на средна възраст с черни мустаци и дълбоко хлътнали блестящи очи.
— С вас постъпиха зле, мистър Брайънт.
— Откъде знаете?
— Знам много неща. Това ми е работата. Цигара?
— Благодаря.
С топло чувство на признателност Кори пое цигарата. Пъхна я между устните си. Непознатият драсна клечка кибрит и лъчите на пламъчето осветиха високи славянски скули, бледо костеливо чело и сресана назад черна коса. После светлинната изгасна и Кори дълбоко вдъхна лютивия пушек. Цигарата се оказа италианска, но все пак беше цигара. Малко по малко почваше да се успокоява.
— Кой сте вие? — отново запита той.
Непознатият се разсмя и удивително звучният, мощен смях отлетя с нощния ветрец, както отлиташе димът на цигарата.
— Имена! Ах, тая упорита американска страст към имената! Позволете да ви продам кола, защото се казвам Бил Смит! Яжте това! Гледайте по телевизията онова! Името ми е Барлоу, щом толкова държите да знаете.
Той отново се разсмя и в блесналите му очи заиграха искрици. Кори с изумление усети как по собствените му устни плъзва усмивка. Неприятностите изглеждаха далечни и маловажни в сравнение с присмехулното веселие на тия тъмни очи.
— Чужденец сте, нали? — запита Кори.
— Идвам от много страни; ала за мен тази страна… това градче… изглежда пълно с чужденци. Схващате ли? А? А?
Непознатият пак се разсмя с пълно гърло и този път Кори неволно му заприглася. Смехът се изтръгваше от гърдите му мощно, с леки истерични нотки след всичко преживяно.
— Да, чужденци — продължи непознатият, — ала красиви, изкусителни чужденци, напращели от сила, пълнокръвни и жизнени. Знаете ли колко красиви са хората във вашата страна, във вашето градче, мистър Брайънт?
Леко смутен, Кори само се изкиска тихичко. Но не откъсваше поглед от лицето на непознатия. Сякаш бе изпаднал в екстаз.
— Хората в тая страна никога не са изпитвали глад и нужда. Вече от две поколения насам не са срещали нещо подобно, а и то е било като отглас от далечна стая. Мислят, че знаят що е печал, но тяхната печал е като плач на дете, изтървало сладоледа си на рожден ден. В тях няма… как е на английски? — сдържаност. Енергично и страстно проливат кръвта на ближния си. Разбирате ли? Виждате ли?