— Да — каза Кори. Надничайки в очите на непознатия, виждаше безброй чудесни неща.
— Тази страна е удивителен парадокс. По други земи, когато човек се храни до насита ден подир ден, той става дебел… сънлив… като свиня. Но тук… сякаш колкото повече имате, толкова по-агресивни ставате. Разбирате ли? Като мистър Сойър. Има толкова много, а му се свидят няколко жалки трохи от трапезата. Или като дете на рожден ден, което блъска настрани другарчетата си, макар че вече не може да хапне и късче от тортата. Не е ли така?
— Да — потвърди Кори.
Очите на Барлоу бяха тъй необятни и пълни със съчувствие. Всичко бе само въпрос на…
— Всичко е само въпрос на гледна точка, нали?
— Да! — възкликна Кори.
Този случаен познат бе улучил точната, вярната, съвършената дума. Цигарата неусетно се търкулна от пръстите на Кори и остана да тлее на пътя.
— Бих могъл да подмина това простичко малко градче — замислено изрече чужденецът. — Бих могъл да се гмурна в гъмжилото на някой от грамадните ви градове. Ба! — Той изведнъж се изпъчи и очите му проблеснаха. — Какво разбирам от градове? Най-много да ме прегази някое такси, докато пресичам улицата! Или да се задуша от замърсения въздух! Или да се сблъскам с жалките, глупави дилетанти, чиито интереси са… как го казвате? враждебни?… да, враждебни спрямо мен. Как бих могъл аз, бедната селска душа, да се справя с безсърдечната рафинираност на големия град, та бил той и американски? Не! Не и не! Плюя на вашите градове!
— О, да! — прошепна Кори.
— Затова дойдох тук, в градчето, за което узнах най-напред от един блестящ човек, бивш местен жител и, уви, отдавна покойник. Тукашните хора все още са цялостни и пълнокръвни, пропити от агресивност и мрак, които са тъй необходими за… не, няма подходяща английска дума. Покол; вурдерлак; ейялък. Схващате ли?
— Да — прошепна Кори.
— Хората още не са прекъснали с черупка от бетон и цимент потока на жизненост, струящ откъм майчицата земя. Ръцете им се къпят във водите на живота. Те са изтръгнали живота си от земята — цялостен и пулсиращ! Така ли е?
— Да!
Чужденецът се засмя добродушно и потупа Кори по рамото.
— Ти си добро момче. Здраво, силно момче. Мисля, че не ти се иска да напускаш този прекрасен град, нали?
— Не… — прошепна Кори, но изведнъж го обзеха съмнения.
Страхът се завръщаше. Ала това едва ли имаше значение. Този човек щеше да го опази от зло.
— И щом е тъй, няма да го напуснеш. Никога.
Кори стоеше разтреперан, застинал на място, докато Барлоу свеждаше глава към него.
— И тепърва ще си отмъстиш на ония, които се тъпчат до насита, когато другите гладуват.
Кори Брайънт потъна в безбрежната река на забравата и тази река се наричаше време, а водите й бяха червени.
10.
Беше девет вечерта и по прикрепения на стената телевизор се излъчваше съботният сериал, когато телефонът до леглото на Бен иззвъня. Обаждаше се Сюзън и по гласа личеше, че едва запазва самообладание.
— Бен, Флойд Тибитс е мъртъв. Умрял снощи в килията си. Доктор Коди каза, че е злокачествена анемия, но аз ходех, с флейк! Той имаше високо кръвно. Затова не го взеха в армията!
— Намали оборотите — каза Бен и седна.
— Има още нещо. Семейство Макдугъл, живеят на Завоя. Умряло е десетмесечното им бебе. Наложило се да отведат мисис Макдугъл в усмирителна риза.
— Разбра ли как е умряло бебето?
— Майка ми казва, че мисис Ивънс чула писъците на Санди Макдугъл, наминала да види какво става и се обадила на стария доктор Плоуман. Плоуман не споделил нищо, но мисис Ивънс казала на майка ми, че бебето изглеждало съвсем здраво… само дето било умряло.
— А ние двамата с Мат, дръвници безподобни, точно сега сме извън градчето и извън строя — промърмори Бен no-скоро на себе си, отколкото на Сюзън. — Сякаш всичко е било планирано.
— Има и още.
— Какво?
— Изчезнал е Карл Форман. А заедно с него и тялото на Майк Райърсън.
— Мисля, че всичко е ясно — чу той собствения си глас. — Трябва да е така. Утре напускам болницата.
— Ще те пуснат ли толкова скоро?
— Няма да се допитвам до тях. — Говореше разсеяно; умът му вече се бе заел с друга задача. — Имаш ли разпятие?
— Аз ли? — Гласът й звучеше изненадано и леко развеселено. — Не, Бога ми.
— Не се шегувам, Сюзън… никога не съм бил по-сериозен. Има ли откъде да си намериш разпятие по това време?
— Ами… от съседката Мери Бодин. Мога да отскоча…
— Не! Не излизай навън. Остани си у дома. Направи си кръст, ако трябва, просто залепи две клечки. Сложи го до леглото.
— Бен, аз все още не вярвам. Може би става дума за маниак, за някой, който се мисли за вампир, но…