— Вярвай, каквото щеш, но си направи кръст.
— Но…
— Ще го направиш ли? Ако не за друго, то поне за мое успокоение.
След кратка пауза долетя неохотният отговор:
— Да, Бен.
— Можеш ли да дойдеш в болницата утре около девет сутринта?
— Да.
— Добре. Ще се качим горе и заедно ще разкажем всичко на Мат. После ти и аз ще отидем да поговорим с доктор Коди.
— Той ще те сметне за луд, Бен. Не разбираш ли?
— Да, разбирам. Но в тъмнината всичко изглежда по-реално, нали?
— Да — тихо каза тя. — Боже мой, да.
Кой знае защо, той си спомни за Миранда и нейната смърт — влажното петно под гумите на мотоциклета, плъзгането настрани, нейният писък, собствената му дива паника и стремглаво растящият камион отляво.
— Сюзън?
— Да.
— Пази се, много се пази. Моля те.
След края на разговора той остави слушалката и се загледа в телевизора, почти, без да обръща внимание на комедията с Дорис Дей и Рок Хъдсън. Чувстваше се гол, беззащитен. Нямаше кръст. Погледът му се отклони към прозорците, зад които имаше само мрак. В душата му бавно се прокрадна някогашният детски страх от тъмнината. На екрана Дорис Дей къпеше с шампоан някакво рунтаво куче, а той гледаше и се страхуваше.
11.
Областната морга в Портланд е студена стерилна зала, облицована изцяло със зелени плочки. Подът и стените имат еднакво скучен зеленикав цвят, а таванът е малко по-светъл. В стените са вградени множество квадратни врати с масивни ключалки, напомнящи багажно отделение на автогара. Дълги успоредни редици от луминесцентни лампи хвърлят над всичко това хладна и прозаична светлина. Обстановката едва ли може да се нарече приятна, но досега не е имало нито едно оплакване от клиентелата.
Около десет без четвърт в събота вечерта двама санитари докараха в моргата количка, върху която лежеше завит с чаршаф трупът на млад хомосексуалист, застрелян в някакъв бар. Това бе първият мъртвец за вечерта; жертвите на автомобилни катастрофи пристигаха обикновено между един и три след полунощ.
Бъди Баскомб тъкмо разправяше новия френски виц за вагиналния дезодорант, когато изведнъж млъкна насред изречението и се вторачи в редицата шкафове, обозначени с букви от М до Z. Два от тях зееха разтворени.
Последван от Боб Гринбърг, той заряза количката и се втурна нататък. Спря да огледа етикетчето на първата врата, а Боб продължи към следващата.
Той рязко дръпна ръчката до вратата и металната плоча безшумно се изтъркаля напред върху добре смазани лагери.
Празна.
— Хей! — подвикна Гринбърг откъм другия шкаф. — Туй шибано нещо е празно! Кой си прави майтап с…
— През цялото време бях отвън в приемната — каза Бъди. — Никой не е минавал. Кълна се. Трябва да е станало, докато Карти беше на смяна. Какво пише на етикета?
— Макдугъл, Рандал Фратус. А какво значи съкращението мал.?
— Малолетен — глухо каза Бъди. — Боже Господи, мисля, че загазихме.
12.
Нещо го бе събудило.
Лежеше буден в тръпнещия мрак и гледаше тавана.
Шум. Някакъв шум. Но къщата беше безмълвна.
Ето пак. Драскане.
Марк Петри се завъртя под завивките, погледна през прозореца и през стъклото насреща му се втренчи Дани Глик с мъртвешки бледо лице и свирепи червени очи. Нещо тъмно бе полепнало по устните и брадата му, а когато усети, че Марк го гледа, той се усмихна, разкривайки чудовищно дълги и остри зъби.
— Пусни ме да вляза — прошепна гласът и Марк не разбра дали думите наистина са прекосили мрачния въздух или звучат само в главата му.
Осъзна, че се страхува — тялото бе разбрало всичко още преди мисълта да съзрее. Никога не бе изпитвал такъв страх, даже когато плуваше на плажа Попхам и на връщане към брега мислеше, че ще се удави от умора. Макар и все още детинско в хиляди отношения, съзнанието му само за секунда оцени безпогрешно ситуацията. Заплашено бе нещо повече от живота му.
— Пусни ме, Марк. Искам да си играем.
Зад прозореца нямаше нищо, за което да се държи онова отвратително създание; стаята беше на втория етаж и на стената нямаше перваз. И все пак нещо го поддържаше във въздуха… или се бе вкопчило в мазилката като някакво зловещо насекомо.
— Марк… най-сетне дойдох, Марк. Моля те…
Естествено. Трябва да ги поканиш в дома си. Знаеше го от комиксите за чудовища — същите, за които майка му смяташе, че могат да го побъркат.
Стана от леглото и едва не падна по очи. Чак сега разбра, че думата „страх“ е твърде мека. Онова, което изпитваше, не можеше да се нарече дори ужас. Зад прозореца бледото лице опита да се усмихне, но бе лежало в мрака прекалено дълго, за да си спомни точно как да го стори. Марк видя само безформена гримаса — кървава трагична маска.