Но ако гледаш в очите, не е толкова страшно. Ако гледаш в очите, вече не се плашиш и разбираш, че трябва само да отвориш прозореца и да кажеш: „Влизай, Дани“, а после изобщо няма да се страхуваш, защото ще се слееш с Дани, и с другите, и с онзи. Ще бъдеш…
Не! Точно така ставаш плячка!
С усилие на волята той извърна очи.
— Марк, пусни ме да вляза! Заповядвам ти! Той заповядва!
Марк отново запристъпва към прозореца. Не можеше да се удържи. Нямаше начин да устои на този глас. И докато приближаваше към стъклото, от другата страна злобното детско лице тръпнеше и се кривеше от алчно нетърпение. По прозореца драскаха пръсти с черна земя под ноктите.
Измисли нещо. Бързо! Бързо!
— Гарван — дрезгаво прошепна той. — Гарван грачи в гладен град, гледка грозна, град и глад. Пат пет пъти опита да си пипне петите.
Дани Глик изсъска.
— Марк! Отвори прозореца!
— Купър купи куп покупки…
— Прозорецът, Марк, той заповядва!
— … закопа ги в плитки дупки.
Губеше сили. Онзи нашепващ глас се процеждаше през защитата и повелята бе неудържима. Марк сведе очи към масичката, осеяна с пластмасови чудовища, които сега изглеждаха тъй нелепи и глупави…
Внезапно погледът му се прикова към част от пластмасовата сцена и очите му леко се разшириха.
Пластмасов вампир се прокрадваше през пластмасово гробище и един от паметниците имаше формата на кръст.
Без да губи време за размисъл или колебание (така би постъпил някой от възрастните — например баща му — и това би го погубило), Марк грабна кръста, стисна го в шепа и високо изрече:
— Влизай тогава.
По лицето се разля хищен възторг. Прозорецът се открехна, Дани влезе в стаята и направи две крачки напред. От разтворената уста лъхна неописуемо зловонно дихание — воня на разложена плът. Студени ръце, бели като рибешки корем, докоснаха раменете на Марк. С кучешко движение главата се килна настрани, горната устна се отдръпна, за да разкрие дългите лъскави зъби.
Марк замахна жестоко, с все сила, и притисна кръста към бузата на Дани Глик.
Писъкът бе ужасяващ, неземен… и безмълвен. Отекна само в коридорите на съзнанието и в дълбините на сърцето му. Победната усмивка на изчадието с образа на Дани се превърна в зейнала гримаса на страдание. Над бледата плът се завихри дим и на Марк му се стори, че чудовището започва да се разпада като пушек, ала това бе само за миг, сетне то се завъртя и опита да изскочи, но просто рухна през прозореца.
И всичко свърши, сякаш изобщо не се бе случвало.
Но за миг кръстът припламна с ослепително сияние като че вътре имаше нажежена до бяло жица. После бавно помръкна, оставяйки само чезнещия си синкав отпечатък под клепачите му.
През решетката на отдушника Марк ясно чу как в спалнята на родителите му изщрака ключът на лампата, след това гласът на баща му изрече:
— Дявол да го вземе, какво беше това?
След две минути вратата на стаята се отвори, но той бе успял да оправи всичко.
— Сине? — тихичко запита Хенри Петри. — Буден ли си?
— Май, че да — сънливо отвърна Марк.
— Нещо лошо ли сънува?
— Аз… може би. Не помня.
— Викаше насън.
— Извинявай.
— Не, няма защо да се извиняваш. — Хенри се поколеба, сетне си спомни времето, когато синът му беше дребничко детенце със синя пижамка и създаваше много повече грижи, но поне всичко беше ясно. — Искаш ли чаша вода?
— Не, благодаря, татко.
Хенри Петри огледа стаята, опитвайки да си обясни тръпнещото чувство на ужас, което го бе събудило и все още изпълваше душата му — чувство за гибел, минала само на косъм от него. Е, всичко изглеждаше нормално. Прозорецът беше затворен. Нищо не беше паднало.
— Марк, да не би да е станало нещо?
— Не, татко.
— Е, добре… лека нощ тогава.
— Лека нощ.
Вратата тихо се затвори и меките стъпки на баща му заслизаха по стълбата. Мускулите на Марк изведнъж омекнаха от облекчение и закъсняла реакция. В този миг възрастен човек би изпаднал в истерия, както навярно би станало и с по-малко или по-голямо дете. Но Марк усети как ужасът се оттегля бавно, едва доловимо, и това му напомни тръпките, докато чакаш вятърът да те изсуши, след като си плувал в прохладен ден. И с постепенното изчезване на ужаса дрямката заемаше мястото му.
Преди да задреме окончателно, той неволно се замисли — не за пръв път — колко странни са възрастните. Пият слабително, алкохол или приспивателни хапчета, за да прогонят страховете си и да заспят, а страховете им са толкова кротки, едва ли не питомни: работата, парите, какво ли ще помисли учителката, ако не купя по-хубави дрешки на моята Джени, още ли ме обича жена ми, кои са моите приятели. Всичко това бледнее в сравнение със страховете, които обграждат в тъмнината детското легло и само някое друго дете би могло да ги разбере. Не съществува нито групова терапия, нито обществена помощ за детето, което всяка нощ трябва самичко да се справя с нещото под леглото или в мазето — нещото, което се хили и подскача заплашително, но винаги остава точно извън границата на зрението. Нощ подир нощ детето е длъжно да води все същата самотна битка, а единственото лечение е постепенното закостеняване на въображението и това се нарича израстване.