— Второто име на баща ви?
— Мъртън.
— Да имате пристъпи на главозамайване или гадене?
— Не.
— Да усещате необичайни миризми, цветове или…
— Не, не и не. Добре съм.
— Това решавам аз — строго каза Коди. — Случайно да виждате нещата двойно?
— Последният път беше, когато изгълтах шест бутилки уиски.
— Добре — каза Коди. — Обявявам ви за излекуван благодарение на съвременната медицина и коравата ви глава. А сега казвайте какво ви тормози. Сигурно Тибитс и бебето на Макдугъл. Мога да кажа само това, което казах и на Паркинс Джилеспи. Първо, радвам се, че не го надушиха вестниците; за малките градчета един скандал на сто години е предостатъчен. Второ, да пукна, ако знам кой би могъл да извърши подобна страхотия. Не може да е тукашен човек. Не че ни липсват смахнати, но… — Той замлъкна, забелязвайки изумените им лица. — Не знаете ли? Не чухте ли вече?
— Какво да сме чули? — запита Бен.
— Все едно, че сме попаднали във „Франкенщайн“ на Мери Шели или във филмите с Борис Карлов. Снощи някой е откраднал трупове от областната морга в Портланд.
— Боже мой — глухо изрекоха вдървените устни на Сюзън.
— Какво има? — разтревожи се изведнъж Коди. — Знаете ли нещо по въпроса?
— Започвам да си мисля, че наистина знаем нещо — каза Бен.
4.
Когато привършиха разказа си, наближаваше дванайсет и десет. Сестрата бе донесла обяда на Бен и недокоснатият поднос стоеше до леглото.
Последната дума заглъхна и настана тишина, нарушавана само от тракането на вилици и ножове, долитащо през открехнатата врата — другите пациенти явно не страдаха от липса на апетит.
— Вампири — промълви Джими Коди. — И то точно с Мат Бърк. Е, на него ще ми е трудничко да се присмея.
Бен и Сюзън мълчаха.
— И искате да ексхумирам малкия Глик — замислено изрече той. — Помози Боже да се оправя с тая щуротия. — Коди измъкна от чантата си шишенце и го подхвърли на Бен. — Аспирин. Пиете ли го?
— Често.
— Татко ми го наричаше „най-добрият приятел на лекаря“. Знаете ли как действа?
— Не — каза Бен.
Разсеяно премяташе шишенцето из пръстите си и гледаше етикета. Не познаваше Коди чак толкова добре, че да разбере доколко е откровен и какво крие, но беше уверен, че малцина пациенти го виждат такъв — с момчешко лице, замъглено от тревожни размисли. Реши да не нарушава това настроение.
— И аз не знам. Никой не знае. Но помага при главоболие, артрит и ревматизъм. Впрочем, и за тях не сме наясно какво представляват. Защо ни боли главата? В мозъка няма рецептори за болка. Знаем, че по химически състав аспиринът е много близък до ЛСД, но защо едното лекува главоболие, а другото поражда халюцинации? Част от нашето неразбиране се дължи на факта, че всъщност не знаем какво представлява мозъкът. И най-образованият лекар на този свят стои върху ниско островче сред море от невежество. Ние сме като шамани — размахваме магически жезли, колим пилета и гадаем по кръвта им. И най-удивителното е, че твърде често помагаме на хората. Бяла магия. Заклинания. Университетските ми преподаватели биха си оскубали косата, ако можеха да ме чуят сега. Някои бяха готови да го сторят, когато им казах, че ще практикувам из селските области на щата Мейн. — Той се усмихна. — Ако чуят, че ще поискам разрешение за ексхумация на Дани Глик, направо биха припаднали.
— Ще го направите ли? — запита Сюзън, без да крие изненадата си.
— Какво ми пречи? Ако е мъртъв, мъртъв е. Ако ли не — ще имам какво да разправя на следващия национален медицински конгрес. Ще кажа на областния съдебен лекар, че искам да проверя дали не е починал от заразен енцефалит. Друго приемливо обяснение не ми идва наум.
— А възможно ли е да се окаже истина? — обнадежди се тя.
— Да, но е адски невероятно.
— Кога най-рано можете да получите разрешение? — запита Бен.
— Утре привечер. Ако колегата се опъва, вторник или сряда.
— Как би трябвало да изглежда? — заинтересува се Бен. — Искам да кажа…
— Знам какво искате да кажете. Родителите не са поръчали да го балсамират, нали?
— Не.
— Има ли седмица от погребението?
— Да.
— Когато отворя ковчега, отвътре навярно ще излети струя газове с твърде неприятна миризма. Предполагам, че тялото ще е подуто. Косата ще е пораснала — тя продължава да расте удивително дълго време — както и ноктите. Очите най-вероятно ще са изтекли.
Сюзън се мъчеше да придаде на лицето си безстрастно изследователско изражение, но не го правеше твърде успешно. Бен тайничко се радваше, че още не е обядвал.
— Цялостното разлагане на тялото още няма да е започнало — продължаваше Коди с наставнически тон, — но отделената влага сигурно ще благоприятства развитието на плесени по откритата кожа на бузите и ръцете. Тази мъхеста растителност се нарича… — Той се сепна. — Извинявайте. Прекалих с описанията.