— Може да има и нещо по-лошо от разложението — отвърна Бен, като се стараеше да говори безстрастно.
— Ами ако не откриете нито един от тези признаци? Ако тялото изглежда също тъй естествено, както в деня на погребението? Какво ще правите тогава? Ще му забиете кол в сърцето?
— Едва ли — каза Коди. — Там задължително ще трябва да присъства съдебният лекар или неговият помощник. Дори и Брент Норбърт не би повярвал, че действам професионално, ако извадя от чантата си кол и опитам да го забия в трупа на детето.
— А какво ще направите? — осведоми се Бен.
— При цялото ми уважение към Мат, не вярвам да се стигне дотам. Ако трупът се окаже в подобно състояние, несъмнено ще трябва да го откарам в щатския медицински център за подробно проучване. А там вече мога да проточа аутопсията до вечерта… и да наблюдавам всички възможни явления.
— И ако се съживи?
— Не вярвам да допускате подобна вероятност. Аз също.
— Допускам я все повече с всеки изминал час мрачно каза Бен. — Мога ли да присъствам на ексхумацията… ако се стигне дотам?
— Да, мога да го уредя.
— Добре. — Бен стана от леглото и пристъпи към гардероба, където бяха дрехите му. — Смятам да…
Сюзън се изкиска и Бен обърна глава.
— Какво?
Код и се ухили.
— Болничните нощници имат склонност да се разтварят отзад, мистър Миърс.
— По дяволите — изруга Бен и инстинктивно посегна назад. — Наричайте ме просто Бен.
— И в този тържествен миг двамата със Сюзън се оттегляме — каза Коди и се изправи. — Като се приведеш в приличен вид, можеш да ни откриеш долу в кафето. Днес следобед ще имам работа за теб.
— Така ли?
— Да. Ще трябва да разкажем на родителите версията за енцефалита. Ако нямаш нищо против, ще те представя за свой колега. Не се иска да казваш каквото и да било. Само ще се държиш за брадата и ще гледаш умно.
— Няма да им бъде приятно, нали?
— А ти би ли се радвал на тяхно място?
— Не — каза Бен. — Не бих се радвал.
— Необходимо ли е съгласието им за ексхумацията? — запита Сюзън.
— Теоретично, не. Реално погледнато — да. Единственото ми запознанство с въпросите на ексхумацията беше като студент, в курса по медицинско право. Мисля, че ако са категорично против, родителите могат да доведат нещата до съд. Това ще ни отнеме от две седмици до месец, а застанем ли пред съда, не вярвам да успея с теорията за енцефалита. — Той помълча и огледа първо Сюзън, после Бен. — И стигаме до факта, който ме смущава най-много след разказа на мистър Бърк. Дани Глик е единственият наличен труп. Всички останали са изчезнали безследно.
5.
Бен и Джими Коди пристигнаха пред дома на семейство Глик около един и половина. Колата на Тони Глик стоеше край входа, но в къщата царуваше тишина. Когато не им отвориха и след третото почукване, те пресякоха пътя и приближиха към малката къщичка отсреща — неугледна сглобяема виличка от петдесетте години, подпряна от едната страна върху платформа от ръждиви железни тръби. На пощенската кутия бе изписана фамилията Дикенс. Сред тревата в дворчето се мъдреше розово пластмасово фламинго, а пред вратата малък кокер спаниел енергично размахваше опашка при вида на посетителите.
Полин Дикенс, сервитьорка и собственичка на част от кафе „Ексълънт“, отвори вратата почти веднага след като Коди натисна звънеца. Беше облечена като за работа.
— Здрасти, Полин — каза Джими. — Знаеш ли къде са съседите ти?
— Ти да не би да не знаеш!
— Какво да знам?
— Мисис Глик почина рано тази сутрин. Тони Глик го откараха в Централната щатска болница. Нервен пристъп.
Бен изви очи към Коди. Джими изглеждаше като човек, получил изневиделица удар под пояса.
— Къде откараха тялото на мисис Глик? — побърза да наруши мълчанието Бен.
Полин поприглади с длани роклята върху бедрата си.
— Ами… преди около час позвъних на Мейбъл Уъртс и тя ми каза, че Паркинс Джилеспи щял да откара тялото в погребалната кантора на онзи евреин в Къмбърланд. Нали никой не знае къде се е запилял Карл Форман.
— Благодаря ти — бавно изрече Коди.
— Ужасна история — каза тя и стрелна поглед към къщата отвъд пътя. Колата на Тони Глик стоеше отпред като голямо прашно куче, вързано на верига и сетне забравено. — Ако бях суеверна, сигурно нямаше да си намирам място от страх.
— Страх от какво, Полин? — запита Коди.
— О… и аз не знам.
Тя се усмихна неопределено. Пръстите й се надигнаха към шията и докоснаха тъничка верижка. Иконка на свети Кристофър.