— Готов ли си?
— Мисля, че да.
Излязоха.
8.
През целия следобед бунтът бавно накипяваше в гърдите на Сюзън и около два часа вълната му помете всички прегради. Бяха се захванали по най-глупавия начин, избираха най-заобиколния път, за да докажат нещо, което навярно беше (извинявайте, мистър Бърк) чиста безсмислица. Тя реши да отиде до Марстъновия дом незабавно, още сега.
Слезе долу да си вземе бележника. Ан Нортън печеше курабийки, а в хола баща й гледаше мача по телевизията.
— Къде отиваш? — запита мисис Нортън.
— Ще се поразходя с колата.
— Вечерята е в шест. Гледай да не закъсняваш.
— До пет ще съм тук.
Излезе и седна в колата, с която все още безумно се гордееше — не защото бе първата собствена кола в живота й (макар че си беше точно така), а защото я бе изплатила (почти, поправи се тя; оставаха още шест вноски) със собствения си труд и талант. Беше „Вега“ комби, произведена преди около две години. Внимателно се измъкна на заден ход от гаража и махна с ръка на майка си, която я гледаше през кухненския прозорец. Макар да не говореха за това, разривът помежду им не бе заздравял. Досега и най-ожесточените сблъсъци се забравяха за ден-два; животът просто продължаваше и потулваше раните под бинта на дните, за да ги остави да заздравяват до следващото скарване, когато пак щяха да извадят всички стари обиди и оскърбления и да ги броят старателно, като спечелени и загубени ръце в игра на карти. Но този път всичко изглеждаше свършено, обявена бе тотална война. Раните не се поддаваха на лечение. Оставаше само ампутацията. Сюзън вече бе събрала багажа си и се чувстваше добре. Отдавна трябваше да го стори.
Подкара по Брок Стрийт и докато къщата се смаляваше зад нея, тя усети нарастващо чувство на задоволство и целенасоченост (примесено с някаква странна, но приятна абсурдност). Канеше се да предприеме решителни действия и мисълта за това я ободряваше. Тя беше откровено момиче и събитията през почивните дни я бяха объркали, сякаш се намираше в лодка без гребла, пусната по волята на течението. Сега щеше да поеме кормилото!
Преди да стигне очертанията на градчето, тя отби от пътя, слезе и прескочи в пасището на Карл Смит, където в очакване на зимата лежеше руло снегозаграждения, боядисани в червено. Чувството за абсурдност ставаше все по-силно и тя неволно се усмихна, докато огъваше напред-назад телта около една от летвите. Най-сетне успя да я изтръгне. Беше дълга около метър и изострена в единия край. Отнесе летвата до колата и я сложи на задната седалка, като с разсъдъка си разбираше за какво е предназначена (заедно с обожателите си от гимназията бе гледала в лятното кино достатъчно филми на ужаса, за да знае, че сърцето на вампира трябва да се прониже с кол), но избягваше да мисли дали ще е способна да я забие в човешко тяло, ако се наложи.
Подкара по-нататък, заобиколи градчето и наближи Къмбърланд. Отляво имаше малко магазинче, откъдето баща й купуваше неделните вестници, защото работеше и в неделя. Спомняше си, че зад тезгяха има и витринка с евтини украшения.
Влезе, купи „Таймс“ и след това си избра малко позлатено разпятие. Общо разходите възлизаха на четири долара и половина. Дебелият продавач прибра парите почти, без да откъсва очи от телевизора, където се разиграваха най-напрегнатите моменти на някаква викторина.
От магазинчето потегли на север по Областното шосе — неотдавна асфалтирана отсечка с две платна. В слънчевия следобед всичко изглеждаше ново и чисто, а животът беше просто прекрасен. Помисли си, че в подобен ден може да се вярва само на истории с щастлив край.
Седем километра по-нататък тя свърна по Брукс Роуд, където асфалтът свършваше с навлизането в района на градчето. Пътят минаваше през долчинки и възвишения, лъкатушеше из горските гъсталаци северозападно от Сейлъм’с Лот и ярките следобедни лъчи се губеха в сенките на дървесните корони. Тук нямаше нито къщи, нито фургони. По-голямата част от земите принадлежеше на компания за производство на целулоза, станала знаменита с призивите си към работодателите да не пестят тоалетната хартия. На всеки петдесетина метра край пътя се мяркаха табели, забраняващи навлизането и лова. Когато отмина разклона за сметището, обзе я странно безпокойство. На този сенчест отрязък от пътя зловещите предположения изглеждаха по-реални. Неволно се запита — и то не за пръв път — кой нормален човек би купил къщата на самоубиец, а сетне би държал капаците на прозорците плътно затворени, за да не влизат слънчеви лъчи.
Отпред пътят слизаше стръмно надолу и след това се катереше по западния склон на Марстъновия хълм. През дърветата горе прозираше покривът на самотната къща.