В подножието на хълма Сюзън отби по изоставения дърварски път и слезе от колата. След кратко колебание взе летвата и закачи разпятието на шията си. Все още се чувстваше нелепо, но далеч по-нелепо би се чувствала, ако някой познат случайно минеше наблизо и я видеше да крачи нагоре по пътя с летва от снегозаграждание в ръката.
Здрасти, Сюзи, накъде така?
О, нищо особено, само ще отскоча до Марстъновия дом да претрепя един вампир. Обаче трябва да побързам, че вечерята е в шест.
Реши да мине направо през гората. Предпазливо се прехвърли през полуразрушеното каменно зидче оттатък канавката и мислено се поздрави, че е обула панталон. Последна парижка мода за безстрашни борци срещу вампирите. Преди да навлезе в самата гора, трябваше да се провре през гъстите къпинаци и купища рухнали дървета.
Под боровете температурата падна с поне пет градуса и стана още по-сумрачно. Земята беше покрита с килим от сухи иглички и вятърът шепнеше из високите корони. Някакво животинче пробяга с тихо шумолене през ниските храсти. Изведнъж Сюзън осъзна, че ако завие наляво, след по-малко от километър би се озовала на гробището Хармони Хил, стига само да се прехвърли успешно през задната стена.
Упъти се нагоре с бавна, равномерна крачка, като се стараеше да стъпва колкото се може по-тихо. Когато наближи билото, през изтъняващата завеса от клони взеха да се мяркат части от къщата — части от задната фасада, невидима откъм градчето. Обземаше я страх.
Не можеше да определи конкретната му причина и по това страхът напомняше онзи, който бе изпитала (и вече забравила) в дома на Мат Бърк. Беше уверена, че никой не може да я чуе, а денят още бе в разгара си…, ала въпреки всичко страхът я потискаше като мъчителен товар. Той сякаш извираше в съзнанието й от някаква незнайна част на мозъка, оставала досега безмълвна и навярно непотребна като апендикса. Насладата от деня бе изчезнала. Изчезнало бе и чувството, че всичко е на игра. Твърдата решителност — също. Неволно си спомни отново лятното кино и филмовите епопеи на ужаса, в които главната героиня се изкачва по тясната стълба към тавана да види какво толкова е уплашило горката стара мисис Кобъм или слиза в тъмното, пълно с паяжини мазе, където стените са от груб, влажен камък — символ на майчината утроба — а тя се е сгушила уютно в прегръдките на приятеля си и мисли: Ама че тъпа фльорца… Аз никога не бих го направила! И ето, че го правеше, започвайки да осъзнава колко дълбока е станала пропастта между мозъчната кора и средния мозък у човека; как мозъчната кора може да те принуди да продължаваш напред въпреки инстинктивните предупреждения на онзи дял, който напомня по строеж мозъка на алигатор. Мозъчната кора може да те принуди да продължаваш напред, докато таванската врата се разтвори пред някакво ухилено чудовище или пък зърнеш полузазиданата ниша в мазето, а там…
ПРЕСТАНИ!
Тя прогони мислите и чак сега разбра, че се облива в пот. Само защото бе видяла най-обикновена къща с капаци на прозорците. Престани да се правиш на глупачка, каза си тя. Отиваш да погледаш тайничко и толкоз. От предния двор сигурно се вижда и твоята къща. Какво, за Бога, може да ти се случи, щом виждаш собствения си дом?
Но въпреки всичко тя поприведе глава и стисна здраво летвата, а когато закрилата на дърветата съвсем изтъня, Сюзън продължи напред пълзешком. След три-четири минути вече бе съвсем близо. По-нататък не можеше да продължи, без да излезе от прикритието. Сгушена зад последните няколко бора и хвойновите храсти между тях, имаше обзор към западната стена на къщата и пропълзелия по нея гъсталак от орлови нокти, вече попарени от есента. Тревата бе пожълтяла, но все още висока до коляно. Явно никой не си правеше труда да я коси.
В тишината внезапно изрева автомобилен двигател и сърцето й заседна в гърлото. Овладя се като заби пръсти в земята и жестоко прехапа устни. След миг пред къщата изпълзя на заден ход стара черна кола, спря за малко в края на алеята, после излезе на пътя и потегли към градчето. Преди автомобилът да изчезне от поглед, Сюзън ясно различи човека в него: масивна плешива глава, дълбоко хлътнали неразгадаеми очи и реверите на тъмен костюм. Стрейкър. Може би отиваше до магазина на Кросън.
Дори отдалече се виждаше, че капаците на прозорците са прогнили и напукани. Е, добре. Щеше да се промъкне дотам и да надникне вътре. Навярно нямаше нищо за виждане, освен първите етапи на ремонта — нова мазилка, може би нови тапети, сгъваеми стълби, инструменти и кофи. Нито романтика, нито свръхестествени зрелища, скучно и прозаично като футбол по телевизията.